Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

Разбира се, капитанът и тайнствените войници от нефигуриращия в списъците полк не знаели, че чичо Джон е видял всичко това. Той слязъл от сандъка и се промъкнал обратно в приемната. Така че когато излезли от канцеларията на началника, всичките с леко позеленели лица и помъкнали няколко големи чувала, той бил първият полицай, когото видели. И затова му рекли:

— Ей, полицай, я ни помогни да натоварим тия улики.

Натикали два от чувалите в ръцете му и го подкарали към очакващия микробус.

Той натоварил вътре чувалите и се върнал за още два, които също метнал в каросерията. Всички приказвали и никой не го поглеждал. Та чичо Джон си рекъл: „Е, никой и думица няма да ми повярва, като му разкажа това — що не взема да бръкна в някой от тия чували, да си взема я нос, я ръка, я каквото там хвана за доказателство и да го тикна в джоба си.“

Тъкмо така и направил. Или поне се опитал. Отворил един от чувалите и надникнал вътре. Бил пълен с парцалите му там, ремъците, парчетата дърво и тъй нататък, но най-отгоре била устата. Устните и зъбите. Чичо Джон тъкмо понечил да бръкне и устните се разтворили, зъбите се размърдали и един тъничък гласец се обадил:

— Помогни ми, помогни ми!

Е, нали ви предупредих.

Ръсел никога не отиваше да обядва. Винаги чакаше Франк да излезе и поразтребваше малко. Наистина му се щеше да се домогне до всички тия чаши в мивката. Но не искаше да обижда Морган, затова обикновено се задоволяваше да поизбърше праха и да пренареди това-онова. Днес беше планирал да се пробва с религиозните реликви. Мумифицираната глава на Йоан Кръстител имаше нужда от доза восък, а стъкленицата със сълзите на Девата пак беше пресъхнала, затова цвръцна вътре малко вода от студения кран (което не е нечестно, щом става дума просто за „допълване“).

Но днес изневери на формата, облече си промазаното яке с бракониерските джобове 12 12 Подарък от една грижовна негова леля. и тръгна да се разхожда по брентфордските улици.

Първо Ийлинг роуд, помисли си той. Ако „Летящият лебед“ някога е съществувал, все трябваше да е останала някаква следа от местонахождението му. Казано колкото се може направо. Спомените на хората имат склонност да бъдат неравни и ненадеждни, но както казва Джим Кембъл: „Сградите са крилете на историята.“ Ако някога дадена сграда е съществувала, вероятно щеше да остане някаква следа, колкото и малка да е тя.

Е, би могла, богиньо мила!

От „Фъджпакърс“ до Ийлинг роуд се стига много бързо. Само завиваш надясно покрай „Червеният лъв“. Повечето имоти са стари. Най-малкото викториански. Има две кръчми — „Ръцете на зидаря“ и „Принцес роял“. По-нататък е Новият хан, значи стават три. Не е зле за двеста метра. Но това е то Брентфорд. Освен това градът притежава и единствения футболен клуб в страната с кръчма на всеки от четирите му ъгъла.

Ръсел прецени, че щом някъде има дупка или някоя нова сграда, която изглежда донякъде не на място, там има потенциал. И затова замарширува по Ийлинг роуд. Не можеше да се влачи; не можеше и да се тътри — знаеше си маршировката и туйто. И да бяга също. Е, бягането е полезно, а трябва да се грижите за здравето си.

Ръсел щеше да бяга, но нали разследваше, та затова маршируваше.

Покрай магазинчето за тютюн на ъгъла и покрай книжарите, и покрай зарзаватчийницата, та до „Зидаря“.

Ръсел огледа въпросната кръчма. Беше солидно иззидана. Викторианска фасада, местни глазирани плочки, майстории, кепенци. Вкопана здраво — такава беше. Строена, за да устои дълго — и беше устояла.

— Ако „Летящият лебед“ наистина го е имало тук — обърна се Ръсел само и единствено към себе си, — хората, дето държат тая кръчма, трябва да я знаят.

На прага Ръсел рязко спря. Защото възникна един голям проблем. Той не ходеше по кръчми. Чисто и просто не правеше такива неща. Като непушач го отвращаваше самата миризма на кръчмите. Пък и като практически непияч и без това нямаше кой знае какъв смисъл да ходи по тях.

Макар че онези, които редовно ходят по кръчми, ще ви кажат, че най-интересните хора ще ги намерите там и че сърцето на един град е най-добрата му кръчма, това не е съвсем вярно.

Хората, които ходят по кръчми, всъщност представляват съвсем малък процент от населението на всеки един даден град 13 13 Освен едно-две забележителни изключения — Пендж, Ортън, Голдхей и т.н. .