Робърт Ранкин - Нострадамус ми изяде хамстера

Най-накрая най-лошото мина и Ръсел успя да се изправи и да си поеме дъх.

След това винаги се чувстваш толкова добре, нали?

Не и Ръсел.

Той дръпна казанчето, напусна кабината и се наведе над мивката. Не след дълго на лицето му се завърна някакво подобие на нормалност. Ръсел внимателно разгледа отражението си в напуканото огледало на стената. Гледката никак не беше прекрасна. Очите му наподобяваха онези на великия покоен Питър Лоре, а лицето му беше в крайно обезпокоителния нюанс на цвеклово червено.

— Май ще е по-добре да се връщам на работа — рече Ръсел.

И тогава чу шум.

Шумът се састоеше от крясъци. От високопарна тирада по-точно. Всъщност от високопарна тирада и ликуване. И то високопарна тирада и ликуване на чужд език.

Над писоара имаше едно малко отворено прозорче. И високопарната тирада и ликуването идваха оттам. Ръсел изприпка дотам, вдигна се на пръсти и надникна през прозорчето.

Отвън имаше малък заден двор, съдържащ купчини бирени каси и развалините на нещо, което нявга като че ли е било барбекю.

А отвъд се мъдреше нещо като барака. Вероятно склад. Високопарните тиради и ликуването идваха оттам.

Ръсел въздъхна и се отпусна на подметките си. Каквото и да беше, не му влизаше в работата. Той не си пъхаше носа в хорските работи. Не беше такъв човек.

Отново огледа отражението си. Цветът на кожата му сега се беше възвърнал до почти нормален. Обаче очите му все още бяха малко нещо опулени. Щеше да си тръгне без шум. И да се върне по-късно за брошурата на Невил. Така щеше да е най-добре.

Ръсел излезе от клозета. Вратата към задния двор беше лекичко открехната. Високопарните тиради и ликуването се чуваха през нея. Ръсел вдигна рамене. Не му влизаше в работата. Все още. Да, доста налудничаво си звучеше, но може би пък някой бе попаднал в беда. Може би Ръсел можеше да му помогне. Той винаги беше готов да помогне.

— Само ще хвърля едно око — рече си Ръсел. — Да видя какво става. — Той отвори вратата и се промъкна в двора. Бараката беше скована от зелени дъски, вратата беше затворена, но пък прозорецът беше отворен. Ръсел се промъкна до прозореца.

Какъв ли беше този език? Френски не беше. Ръсел знаеше френски — е, поназнайваше го. Тоя език малко приличаше на френския.

Ръсел се сниши, припълзя под прозореца, после се изправи предпазливо и надникна в бараката.

И бързо се сниши пак. А на лицето му се изписа ужас. На лицето му вече доста му се беше понасъбрало от нарушаване на обичайното му ведро равновесие.

Беше виждал това и преди, нали?

Беше.

Беше го виждал. Беше ги виждал.

— Не — прошепна Ръсел. — Сигурен съм, че няма как да съм видял това.

Той отново се поизправи и пак надникна в бараката. Вътре нямаше много за гледане: маса на подпори, два стола. Трима мъже. Там вътре имаше трима мъже. Двама бяха застанали пред масата. Мирно. Третият седеше зад нея. Той беше онзи, който дрънкаше високопарно. Ръсел му отправи голям, дълъг поглед.

Двамата прави бяха облечени в униформи. Германски униформи. Германски униформи от Втората световна. Германски нацистки есесовски униформи от Втората световна. Бяха с гръб към Ръсел — с изпънат гръб. Ниско подстригани руси коси под спретнатите фуражки. Високи ботуши.

Онзи, който седеше зад масата…

Дъхът на Ръсел заседна в гърлото му, а сърцето му взе да прави „бум-бум-бум-бум“. Седналият зад масата беше облечен в светлосива униформа, много изтупана, с чудесна кройка, беше дребен, прегърбен и набит. Черен перчем падаше над едната му вежда, мустак като на Чарли Чаплин се мъдреше под носа на разкривеното лице. Разкривеното лице, което не би трябвало да принадлежи на нито едно същество, ходило някога по земята, освен на това, на което принадлежеше в момента. Невъзможно, но в момента.

Разкривеното лице на Адолф Хитлер.

Ръсел тупна здраво на задника си. Това не ставаше наистина. Не можеше да става наистина. Сигурно беше пиян. Или пък му бяха сложили в халбата нещо ужасно. Сигурно халюцинираше. Онзи мъж вътре не можеше, колкото и човек да напряга въображението си, да бъде истинският Адолф Хитлер. Просто не можеше и това е. Изведнъж на Ръсел му се зави свят и ръцете му се разтрепериха. Я погледни пак — само за да се увериш абсолютно, да се увериш, че… ами да се увериш в нещо си. Ръсел си пое дъх много дълбоко и пак се надигна към порзореца.

И пак надникна.

Той беше. Той беше, мътните го взели! Беше точно такъв, какъвто изглеждаше на старите документални ленти. Малко по-дребничък, но на живо хората винаги изглеждат по-дребнички. Освен високите, разбира се, макар че и те биха могли да изглеждат по-дребнички. Само дето не им личеше чак толкова.