Николай Райнов - Градът

И разби се тогава в мене ранната вяра, че Хубостта е безсмъртна — и аз разбрах, че краят на моята гиздост иде.

Старост ще начъртае по моето лице образите си, кожата ми ще посивее като кора от нар, моята гръд ще увисне като презрял банан, а очите ми ще гледат отпаднало и морно — и небето ще се отразява в моя взор толкова мътно, колкото се оглежда лазурът в блатата край Нил.

Старост, старост! — А смеех ли да я дочакам?

— — — — — — — — —

И един ден аз впих кинжал в сърцето си, за да не доживея деня, кога младежите казват жално:

— Някога — тя бе хубава!…

— — — — — — — — —

Векове минаха — и моята душа се още лута над саркофазите на вси мъртви жени — да види коя е била по-хубава от мене.

Видях мумиите на вси хубавици, които са славили времената.

Ала пред мене всички бяха грозни като лице на уплашен човек.

— — — — — — — — —

Една останах през тъмни векове — образ на божествена жена, запазила чертите на Върховна Хубост, що дири всеки мъж.

— — — — — — — — —

Ти идеш отдалече, непознат скитниче: не знаеш още мъртви как говорят!

Две страшни сили се бореха в мене — Хубостта се бореше със Смъртта — и Хубостта победи!

Ала де е моята утеха, непознат скитниче! Де е разтухата на умрялата чаровница?

Аз спрях там, дето е страшно да се спре, и Богинята на Хубостта остана благодарна.

Ала що е гиздава снага, кога няма ръце — да я прегърнат? Нима прегръща някой мъртъвците?

Ти идеш отдалече, непознат скитниче: не знаеш още мъртви как говорят!

— — — — — — — — —

Сниши звука на своите стъпки, кога минеш край моя саркофаг: Вечната Хубост почива тук.

Когато Мохамед изрече последната сура на небесния Алкоран, огнен меч го налетя в пустинята — и той заспа.

И видя Пророкът пред себе си море от пламъци, а по огнения гребен вървеше архангел Михаел.

И глас като симун долетя до ушите на Пророка.

И казваше този глас:

„Стани, та ела при Мене, Мохамед бен Абу Талеб!“

А Пророкът погледна пламъците и страх сви сърцето му, та рече:

„Не смея, Аллах! Огнени са Твоите одежди — и Твоята чалма е изтъкана от пламък: как ще се докосна с грешна стъпка до Тебе? Ти ще ме стопиш, както Слънцето топи восъчна топка.“

А гласът изново долетя до ушите на Пророка — и гласът бе подобен на ледно дихание на вятъра.

И казваше този глас:

„Своите слова ти дадох, Мохамед бен Абу Талеб! Своите слова ти откри Вечният, а ти се боиш от Него! Защо изрече тогава сурите на Небесната Книга? Стани, та ела при Мене!“

— — — — — — — — —

И погледна изново Пророкът — и видя море от ледове пред себе си — и по мразните цветя вървеше архангел Михаел.

И страх обжегна сърцето на Пророка — и той каза тихо:

„Ледни са Твоите одежди, Аллах: не смея! От мрак са изтъкани Твоите одежди, а чалмата Ти е снежен кактус: как ще окалям с грешна стъпка дрехите ти? Ти ще ме вледениш, както нож вледенява кръвта на палав роб!“

— — — — — — — — —

И тогава пред погледа на Пророка се възпламениха ледовете — и стопи се ледното море.

И той видя с ужасен взор Чудото — и падна на очи.

А кога се възправи отново, пред себе си не видя нищо.

И тежко мълчание простря невидими крила наоколо.

И сепна се Мохамед — и кървави нокти впи в сърцето му тъмното мълчание — и не можа да понесе бавните удари на безмълвен мрак.

И дигна глас, та рече:

„Къде ме оставяш, Аллах? Аллах, запали звезди в тъмата! Дай вихър, та дигни клетвата на Своето страшно мълчание! Години Ти говори с мене в огнени беседи — а сега мълчиш! Сжали се над Своя роб, Аллах!“

А мълчанието висеше наоколо — и мракът биеше като с тежък млат.

— — — — — — — — —

И сети Пророкът невидим пръст да се допира до него.

И трепна, та се обърна, ала не сгледа никого.

И рече тогава, тръпен от страх:

„Кой Невидим ме косна с пръст? Ти ли си, Аллах, или е Твоят Враг?“

А мълчанието висеше наоколо — и мракът биеше като с тежък млат.

— — — — — — — — —

И тогава слаб глас се разнесе, та стигна до ушите на Пророка.

И гласът бе тих като пърхане на нощна пеперуда — и той идеше отдалеко — гаче ли отдън сърцето му идеше.

И рече гласът му мудно и кротко:

„Пламък да си, не можеш дойде при Мене. Мраз да си — не можеш Ме стигна. Огньовете на седем пустини те делят от Мене — и ледовете на седем морета лежат между нас. Уплаши се от моето мълчание, Мохамед бен Абу Талеб: Защо се уплаши? Своя върховен миг не смогна да понесеш! Лъжа бе всеки глас, лъжа бяха до една сурите на небесната книга, лъжа бяха вси чудеса, що видя в и направи… Само мълчанието бе правда — а ти не можа да я понесеш! Горко ти, Мохамед бен Абу Талеб! Горко ти!“