Николай Райнов: Градът

Една сутрин аз влязох в тъмната къща. Негърът ми отвори желязната врата — и тя сама се затвори след мене.

Твоята стая бе заключена.

Черният човек мълчаливо ми посочи голямата градина.

Аз слязох по стъпалата — и пантерата с леки крачки ме настигна. Едното й око бе кърваво, а по гърба й се виждаха петна, изгорени с желязна пръчка.

Аз преминах белите стълби от попукан мермер и стигнах в градината.

Там нямаше никой.

Снажни кипариси дигаха с тъга високи стъбла нагоре и техните сиви листа се клатеха като коси на мъртва жена…

Аз спрях накрай градината и се огледах.

Зад мене стоеше черният човек, а пантерата с гъвкави движения се галеше о мене.

Аз се извърнах и попитах негъра къде си.

Той мълчаливо ми посочи кипарисите.

Аз доближих…

По техните листа имаше кръв!

В пясъка още личеше широка локва.

По земята се виждаха чърти — гаче ли силни пръсти на мъж са драскали на смъртен час пясъка…

— — — — — — — — —

Вечерта ти отново дойде при мене.

И аз те погледнах с ужасени очи, а ти се дръпна — и гордост имаше в твоето движение.

Нашият рай трая само една нощ: нощта преди да убиеш мъжа си.

На другия ден, след като те пропъдих със своя взор на уплашен, ти не дойде.

И всуе те дирих вредом: никъде не успях да те намеря.

Знам: ти диреше звероловец, а аз бях плах младеж — и не знаех още движението на смела десница.

Ти беше необуздана лъвица, която храбрец бе извлякъл с кървави ръце из верлогата — и ти го обикна за неговия бич и за силата на погледа му.

Знам: у тебе живееше страст, а страстта е нанаситна — и всяка нощ дири другиго — непознатия…

И — аз те изгубих.

— — — — — — — — —

Помниш ли, моя далечна, мига на сетната ни среща?

То бе в бляскав салон на голям западен град.

Там, сред мирис на пудра и лъх на ветрила, по светлия под, който отразява замислени лица с престорена веселост — ние с тебе се срещнахме.

И ти ме не позна.

Висок човек с черни дрехи и с алмази по пръстите държеше твоята ръка — и ти бавно следваше ударите на морния танц.

И спомних си тогава дивия час на измирска нощ, кога пред мене и чупеше гъвкава снага, за да играеш своите чаровни танци на възтока…

То бе отдавна, отдавна…

Ала ти не си спомни за мене.

И кога ти подадох ръка, ти се усмихна тъй, както за усмихват всички жени на запада — пресилено и морно…

Ти смени светлия сън на Измир за разкошния салон на студения град, както някога бе сменила знойната шир на пустинята за прашния блян на градска улица.

— — — — — — — — —

И когато, в края на вечерта, ти ме позна и си спомни за мене, подаде ми гранка от кипарис.

… И отново в мене блесна ужасът на прежните дни: видях кръв по листата…

Сниши звука на своите стъпки, непознат скитниче, кога минеш край мене: царица почива тук.

В саркофаг от лазурен базалт спи онази, която сплете пътеките на много мъже и разруши престолите на две царства.

Царица Нитокрис спи тука — онази, която мъжете от Масър и Ниневиа назваха някога „Хубавицата с трендафилови бузи“.

Чакай. Знам аз: непознати хора някой ден ще дойдат в Мемфис и ще дигнат мермерния камък на моята гробница. И тогава вихър ще разнесе праха ми — и ще го смеси с пясъка на пустинята или с пепелта на чуждо огнище.

Ще дойде време: знам.

Къде се дянаха моите врагове, непознат скитниче — къде отидоха те?

Къде изчезна железният мъж, който отрови с корона от змии моя съпръг, а мене отвлече презморе на златен кораб?

Къде потъна алмазният град на моята младина, непознат скитниче — къде отлетяха златоцветните кули на моите връстни години?

Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че племената ще пожалят гиздостта на горди създания.

Аз вярвах в безсмъртието на всичко, що е хубаво — и мислех, че времената ще пожалят чъртите на гиздава жена.

Грях ли бе — че вярвах във Вечността на всяка Хубост?

— — — — — — — — —

Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят…

В Саис ваятел изряза моя образ — и младежите припадаха от страст, колчем го зърнеха.

Върху обелиските на Мемфис царски писец вряза случките на моя живот — и дори белокоси жреци ги научиха наизуст.

С дръзка ръка магьосник открадна из чертозите на двореца моята златовезана забрадка, украсена с две пепелянки от изумруд и сапфир, ала и нему я откраднаха — и моят накит шествуваше низ царството, целуван от старци и младежи.

Ти идеш отдалече: не знаеш още мъртви как говорят…