Николай Райнов - Градът

— — — — — — — — —

Печална е повестта на мъртвата царица, непознат скитниче — печална е песента на умрялата чаровница!

От далечни острови ме грабнаха снажни гребци, та ме качиха на царски кораб и ме отведоха в Мемфис.

Моята снага беше бяла като лунен светлик, а очите ми — тъмни като гибел.

И младежите от Масър обикнаха киприте ланити на своята царица, а връстните мъже закопняха по пъкъла на моята прегръдка.

И грях бяха готови да извършат за мене вси, които ме бяха видели да минавам, носена от осемдесет роба.

А моят балдахин минаваше през улиците на Мемфис като олтар на богиня, клатен от ръце на жреци по светли празници.

И всички фърляха златна коприна под нозете на моите роби, а в носилката летяха толкова цветя, че ми замрежваха слънцето.

И младежи викаха звънливо:

— Минава царица Нитокрис! Минава дъщерята на Хатор! Минава Слънцето на Масър!

Ала никого не сглеждаше окото ми — и за никого не подигнах крилата на своя балдахин.

— — — — — — — — —

И вечер пред мраморните стъпала на моя дворец дохождаха момци и в мрака внизваха меч в гърдите си, за да видя на сутринта колко е била червена кръвта им…

И когато робите фърляха в Нил телата им, за да наситят с месо на човек свещените крокодили, моите робини казваха гордо:

— За царицата се убиха те: цял Масър люби царицата!…

— — — — — — — — —

И в знойни нощи мъжете виждаха сластни сънища — и злите призраци на цял народ, разпален от грешно пожелание, летяха към мене!…

— — — — — — — — —

А една вечер тълпа знатни момци дадоха подкуп на робите и се вмъкнаха в моите спални чертози.

И видях ги да треперят от страст и да пълзят като тигри под нозете ми.

Ала моят вик ги стресна — и телопазителите ги оковаха в пранги същата вечер.

Робите бяха изклани до един, а младежите съблякоха — и пред моите очи джелатите ги биха с камшици от остра тел.

Техните голи, кръшни снаги се изгъваха под ударите. По плещите и бедрата им потече прясна кръв.

Ала те извиваха лице към мене — и се смееха — и гърчеха се — и ревяха от страст.

— — — — — — — — —

А на другия ден фараонът ми възбрани да излизам из двореца.

— — — — — — — — —

Страстта ражда гибел, непознат скитниче — а боех се аз от гибелта на своята хубост…

И дойде гибелта — тъй сигурно, както дохожда мрак след заник слънце: тъй сигурно погина моето щастие. И снагата ми стана присмех на света, както някога бе гордост на вселената.

— — — — — — — — —

Една нощ хора минаха през морето с дълги кедрови кораби, изклаха бранниците, що пазеха брега — и лодките им се понесоха по мътните талази на Нил.

Реката окичи със сребърна пяна шиите на лодките — и аз видях по кърмилните шатри образи на чужди богове.

Те бяха безбройни — и вси бяха облечени в желязо и мед.

А на другия ден градът бе разсипан, нашите бранници паднаха под вражи меч, а моят съпръг бе окован в желязо.

И чуждият цар му сложи на главата корона от четири кротала, свързани със сребърна тел.

Змиите извиха глави в пъклено гърчене — и подириха очите на фараона, за да ги изпият.

Когато чуждите хора ме плениха, за да ме отведат далеко, моят съпръг бе мъртъв…

— — — — — — — — —

Аз отидох в чужда страна, дето дълги реки мудно влекат тиня, а по бреговете им се издигат храмове, сградени върху безброй стъпала.

От върха на кулите непознати мъже гледаха звездите през голям изумруд. Те бяха старци, а косата им бе жълта като злато — и очите им — зли като очи на крокодил.

Те ме введоха в дворец от пъстри тухли, върху които блестеше лъскава глеч — и по стените имаше изписани лъвове, царе с тежки дрехи и чудновати животни.

Вечер огромни догани долитаха отнякъде — и кълвяха телата на робите, избити през деня за лоша вест.

— — — — — — — — —

Моят пръв ден в двореца бе горчив като сетен спомен на умиращ човек.

И вечерта в моите спални чертози влезе чужденецът, за да спечели чара на моята снага.

Ала аз го презрях.

Презрях неговата обагрена брада, накъдрена и обнизана с бисер. Възненавидях неговите хитри уста, намазани с кърмъзна мас и посипани с прах от мирта. Намразих неговите жестоки очи, над които се виеха вежди, теглени с индийска чернилка. Не можех да търпя тежките му дрехи, накитени с едри камъни, които струват колкото цяло царство.

И аз отблъснах сладкото вино, което ми предложи с треперлива ръка — и не поех ни един от плодовете, що лежаха върху царския сребърен поднос.

Опротивяха ми песните, що свиреха моми от Ниневиа на кинор и псантер — и танците, що въртяха сред пиршеския чертог, ме отвърнаха, както девственица се отвръща от похотлив мъжки поглед.