Николай Райнов - Градът

Голямата златна чаша, по която се извиваха вси животни на земята, ми се видя пъклен потир с отрова на грях.

— — — — — — — — —

И след пира, кога царят остана с мене, аз отфърлих с презрение сластните му бърни — и тръснах с омраза неговите корави ръце.

И той се разгневи — и ме предаде на палачите.

— — — — — — — — —

В тъмната Кула на Мълчанието ме фърлиха джелатите на Асура — и там се подгавриха с името ми, свързаха моите ръце и насилиха снагата ми…

И ревях аз като лъвица, на която отнемат щенетата; ала те бяха силни и зловонна похот гореше в разширените им зеници — и те ме повалиха върху своите покривала, та се насладиха с чаровете на снагата ми.

— — — — — — — — —

И там, навръх Кулата на Мълчанието, ме оставиха те — на каменния връх, дето слагат мъртъвците, за да ги разкъсат орли през нощта.

— — — — — — — — —

Аз дочух над своята глава тракане на грабливи кълвуни и пърхане на хиляди чевръсти крила: те идеха — орлите на Асура — да раздерат на късове моята бяла снага, с която се гордееше преди години цял Масър.

Те наближаваха към мене и се готвеха да разръфат моята гръд — и да впият кълвуни в бедрата ми, които са се присънвали на вси мъже преди години.

Орлите предвкусваха чаровната плячка и летяха към мене: те фъркаха стремително; за да прободат с железни нокти очите ми, които бяха вдъхновили вси певци на Ниневиа и вси ваятели на Масър — и да разчекнат устата ми от които само един бе пил блаженство дотогава…

И — аз ги чаках.

Моите морни членове трепереха в предсещане на кървава болка — и кръвта ми мръзнеше на бавни талази, а сърцето ми бе престанало да бие…

Аз чаках — Годежа на Смъртта.

— — — — — — — — —

И сжали се над мене Хатор — страшната богиня на Любовта, — та ме избави от жестока смърт.

Пазачът на Кулата влезе при мене и бе облечен в дрехи на мъж, а после с нож прогони орлите, та ме изведе из Кулата на Мълчанието.

И през нощта преплувахме голямата река, за да се отървем от гнева на царя.

— — — — — — — — —

А един ден пред нас лъсна като сребърно огледало морето, което ме делеше от Масър и от моите забравени дни…

— — — — — — — — —

Той седеше на кораба до мене и ме стискаше в своите младежки ръце — и диреше устата ми.

А моите очи живееха още ужаса на прежните дни — и гневното лице на ниневийския сатрап играеше злобно сред лъчите на богат царски пир.

А там, зад него — се гърчеше в болки друго познато лице — и четири змии, свързани със сребърна жица, протягаха глави, за да изпият очите му…

О! О!

— — — — — — — — —

Ти си хубава като небето на островите, които се усмихват над бездни от смарагд.

Твоята снага е прясна като саронски трендафил, който цъфти в ранно утро за малцина избраници.

Очите Ти гледат като черни облаци, които ще развихрят кървава буря в някое младо сърце.

Твоите ръце са като лебедови шии, които тръпнат пред заник и пеят светла песен в наслада на прекъсната прегръдка.

Косите Ти се диплят като черни змии, които носят пъклен мрак в някоя млада душа.

Твоята гръд е като два медни грозда, които разнасят сок на блаженство и правят сладка предсмъртната въздишка.

— — — — — — — — —

Той пееше, ала до песен ли ми беше?

Аз виждах, че ужасиите са опнали було на старост върху моето лице — и жалех, че младежът, който прогони орлите, не бе ме видял на младини…

Защото с тъга виждах прежните дни, кога бях гиздава като Хатор — а тези дни бяха отминали…

Погасна хубавото слънце на моите шестнадесет години: старост идеше — и песента на моя спътник ми звучеше като кървава, жестока глума.

— — — — — — — — —

В Мемфис ме срещнаха като кумир на скъпо божество, което са врагове отвлекли.

А чуждите пълчища бяха прогонени — и цял Масър празнуваме връщането на своята богиня.

На ръце ме понесоха младежите, за да обиколят с мене улиците … престолния град — и жреците снеха своите одежди, та знатните носачи да минат по злато и свила.

Ала нещо се бе изгубило от моите прежни години — и в чаровните слова на моите певци аз виждах като присмех…

И питах с трепетно сърце своето сребърно огледало хубава ли съм още — а то ми отвръщаше, че тъгите и горестта на плена не са още сбръчкали лицето ми.

И лудите викове на всички мъже ми говореха същото.

Ала — не вярвах.

Не исках да вярвам лъжата на огледалото, нито измамата на влюбени слова.

— — — — — — — — —

И един ден аз видях върху сребърното огледало своята първа бръчка.