Николай Райнов: Градът

Те се срещнаха през дъжделива сутрин сред Пустинята: — белият човек идеше от север, а смуглият караше в шатрите своите мокри камили. Обилен дъжд ручеше и стъпките затъваха в пясъка. По гърба на пясъчните планини се врязваха дълбоки бразди — и цялата пустиня приличаше на нива, която Аллах е разорал през нощта.

Земята бе напукана като лице, опърлено от жесток симун.

Белият вървеше като волен скитник, чиято коса са развявали вси ветрове на земята — и лицето му бе обгорено от Слънцето на много градове и пустини. Неговите спомени бяха записани в погледа му — и в смелите движения на ръцете му играеше опасен опит на цял живот, преживяван в Буря и Беда.

А смуглият караше кротко камилите си — и лениво изцеждаше водата от дългата си дреха. В мудните му стъпки личеше морно спокойствие на Пустиня — и пъргавото клатене на раменете издаваше вяра на мощен недоволник. Неговите мишци бяха силни като стави на леопард, а в погледа му мълчеше мъдрост на вековна притча.

— — — — — — — — —

Там се срещнаха те — сред Пустинята — само двама: белият и смуглият.

И те се погледнаха един друг — гаче ли бяха дошли да делят безкрайните пясъци: погледнаха се като два властелина, които си оспорват Пустинята.

— — — — — — — — —

— Отде идеш, сахеб?

— От земята, дето лете цъфтят модри теменуги, а зиме по горите лежат преспи сняг.

Дъждът валеше на дълги, морни чърти — пясъкът кипеше, а кални реки мъкнеха към оазите едри кълба пясък.

Небето бе мъртво и навъсено като бедуин, комуто смелци са отвлекли камилите.

— Коя е майка ти, сахеб?

— Умря, кога бях дете — и аз не помня целувката на някоя жена…

Над тях висеше Небето като грамаден кактус, впил бодли в Земята — а над пясъка се носеха гъсти пари и забуляха небосклона от край до край.

— — — — — — — — —

— Що дириш при черните, сахеб?

— Дойдох да видя безмълвието на горещи пясъци и да чуя звъна на слънчеви лъчи.

Камилите клатеха изтегнали шии — и обръщаха глави да видят тръгнал ли е господарят им. От ленените покривки течеше жълта вода по дългите нозе на животните.

— Къде отиваш, сахеб?

— При смуглите моми, чиито очи бляскат като нож, а целувката им е стръвна като прегръдка на тигър.

— — — — — — — — —

Червена чърта преряза небосклона — и надалек се откърти лента синьо небе. Дъждът валеше на едри капки и дълбаеше дупки в пясъка.

Голямата снага на пустинята бе изранена — и мътната кръв на кипящи талази се прибираше надолу — към оазите.

— Що правиш в шатрите, сахеб?

— Песни пея и се глумя над човешкото щастие.

— — — — — — — — —

Пясъчните потоци намаляха и мудно затекоха. Грамади пясък се натрупаха, та запречиха водата. Камилите разклатиха гръб — да се оттърсят от водата.

Дъждът престана.

Над Пустинята блесна модро небе, от което болят очите.

— Кой те доведе в Пустинята, сахеб?

— Вятърът, който носи хорските усмивки, къса песните на момите — и фърля шепи пясък върху Мечтата на всеки жив и върху Гроба на всеки мъртвец.

— — — — — — — — —

Над ширното пясъчно море съскаше баграта игра на лъчите.

А те стоеха там, сред Пустинята — само двама: белият и смуглият.

И те се гледаха един другиго — гаче ли бяха дошли да делят Слънцето: гледаха се като два властелина, които си оспорват Светлината.

Големи пясъчни хълмове лежат като мъртъвци, покрити с прашни савани. А над тях Слънцето чупи знойни мечове.

Ти си минал дълга степ с висока трева, дето летят диви кучета и припкат бесни коне.

Белите шатри стоят пред тебе като камилски птици, чиято плаха стъпка е готова да ги понесе надалек. А к ад тях Небето гъне пъстри губери.

Ти си минал безбрежно пясъчно поле, дето тичат камилски птици и се крият разбойници — да стигнеш тук.

Прозирни кладенци клокочат пред тебе — и къдрави палми издигат глави като чалми на замислени бедуини, очакващи златните слова на Пророка.

Ти си пребродил високи планини от пясък, дето симун развихря червени коси и гони опасни виелици — да стигнеш тук.

Под палмовите кичури лежат камилари. Те лежат дълги часове над изворите като мъртви: те пият вода, защото цели дни меховете им са били празни.

Ти си дошъл да видиш празника на пустинята.

Бели шатри лежат пред тебе.

Душата ти ще се избистри като кладенец сред оазите — и ще отстине от света.

Оттук ти ще се върнеш при своите — студен като звезда от лед.