Николай Райнов - Кулуф и Дилара (Персийска приказка)

Търговецът и синът му не се съгласили. Особено на Тахер никак не се искало хората да се научат, че Дилара е напуснала къщата му, след като се е омъжила за чужденец.

Обаче Кулуф настоял.

Трябвало да отидат при съдията.

Той позволил на Кулуф да се пресели, дето иска в града, като отведе и жена си.

Но Тахер и баща му казали:

— Господин съдия, как тъй позволяваш на този нехранимайко да живее с една честна жена, преди да е доказано, че е наистина Масаудов син? Не виждаш ли, че са се нагласили да избягат, преди да се върне моят пратеник?

— За това не се грижете! То е моя работа. Дето и да се преселят да живеят, мои хора ще ги наглеждат.

Още същия ден младоженците се пренесли да живеят в един кервансарай. Дилара имала много пари и още повече скъпоценности. Заживели весело и безгрижно, сякаш богатият Масауд е признал вече за свой син Кулуф. Никак не ги смущавало това, че хората, изпратени от съдията, кръстосвали денем и нощем пред кервансарая — да следят кога излизат и кога влизат младоженците. Други хора пък вървели след тях, щом тръгнат някъде из града.

Колкото грижи и да положил Музафер и синът му дано запазят в тайна станалото, случката се разчула. Целият град заприказвал за младоженците и всички държели тяхната страна. Само неколцина подкупени защитавали Музафер.

Мнозина измежду първите граждани на Самарканд пожелали да видят кои са тия двама, за които се приказвало оживено. Всеки ден идвали при Кулуф и Дилара хора да се запознаят с тях и да ги разпитват.

Веднъж дошъл между другите и един млад мъж, който казал, че е придворен офицер.

Тоя човек бил извънредно внимателен и любезен с Кулуф и Дилара. Личело си по всичко, че е не само от добър род, но има и изтънчено възпитание. Той толкова се харесал на младоженците, че те отведнъж се сприятелили с него. Поканили го на вечеря.

Ястията били отлично приготвени. Имало и няколко вида вино. След вечерята Дилара почнала да пее и свири. Това много се харесало на гостенина. Особено му допаднала една песен, която била съчинена от Дилара, след като по нейна вина Кулуф изпаднал в немилост пред кераитския цар. Но Кулуф, като чул песента, не можал да сдържи сълзите си: толкова скръбна била тя.

Придворният офицер се трогнал, като видял това, и запитал домакина защо рони сълзи.

— Каква полза, ако ти кажа? — рекъл Кулуф. — И да искаш, не можеш ми помогна. Аз съм нещастник, какъвто няма втори на света. Зароних сълзи, като си спомних колко съм страдал и колко нови страдания ме чакат още.

— Млади чужденецо — рекъл офицерът, — моля те в името на Аллаха, разкажи ми за теглата си. Не питам от просто любопитство. Иска ми се да направя всичко, което е по силите ми, за да ти помогна. Кажи ми, кой си и що си претеглил? Нищо недей скрива.

Тогава Кулуф разказал всичко на гостенина.

Накрая рекъл:

— Както виждаш, приятелю, аз не крия от тебе, че не съм син на Масауд. Тая лъжа казах само за да отърва Дилара от оня груб човек и насилник — Тахер. Но и с лъжата не сполучих. Не повярваха на думите ми. След три дни ще се върне пратеникът от Бухара и ще съобщи, че аз не съм Масаудов син. Тогава съдията ще заповяда да ме обесят. Не ме е страх от смъртта, макар че обесването е позорна смърт. Жал ми е, че не ще успея да спася жена си: тя ще падне пак в ноктите на Тахер.

Придворният офицер казал:

— Трогнат съм от голямата обич, която свързва двама ви. Ех, де да можех да ви спася от опасността, която ви заплашва! Мъчно ми се вижда това. Съдията е неумолим и непреклонен. Той никога няма да прости комуто и да било, че го е излъгал. Само едно мога да ви препоръчам: доверете се на Бога. Едничък той отваря всички заключени врати и премахва всички пречки.

След това се сбогувал и си отишъл.

— Чудни хора има на света! — рекла Дилара, когато останала насаме с мъжа си. — Идват при тебе и ти обещават помощ, ако им кажеш къде ти е мъката. А след като им разкажеш всичко от игла до конец и задоволиш любопитството им, те те съветват да търпиш и да се надяваш. Мигар не можеше тоя млад човек — ако не да ни помогне, поне да се опита да стори това. Че той е придворен. Биваше ли, след като узна всичко, да ни остави на Бога.

— Да — казал Кулуф, — но мене ми се струва, че той всъщност не би могъл да стори нещо повече. Изглежда прекалено честен човек. Не ми се вярва да е желал просто да изтръгне от устата ми разказа за моите мъки. Не само в думите му, а дори и в неговото мълчание имаше състрадание към нас. Ако можеше да стори нещо, вярвам, че би го направил, без да се колебае. Но като е разбрал, че не е в сила да помогне, какво друго би могъл да ни каже?