Николай Райнов - Кулуф и Дилара (Персийска приказка)

След като Дилара се чукнала с Кулуфа, заповядала да напълнят една чаша и за роба:

— Пий, Калтапане, за мое здраве.

И мнимият роб изпил чашата. После още една, че още една. И той пил толкова, колкото и другите.

По едно време домакинята рекла да се пошегува. Като вдигнала чашата, рекла на Кулуф:

— Приятелю, пия за здравето на онази, която обичаш, сиреч за здравето на очарователната Гюлендам, любимката на царя.

Като чул тия думи, Кулуф изтръпнал.

— Уважаема приятелко — рекъл той, като се изчервил, — слава Богу, аз не съм толкова луд да бленувам за милостите на царицата. Ти знаеш, че аз почитам твърде много своя господар.

— Ба — отвърнала момата, — недей се преструва! Нима си забравил колко много хвалеше снощи хубостта на Гюлендам? Изглежда, че мислиш само за нея. Я си признай, че и ти я обичаш, па и тя тебе!

Кулуф знаел, че царят е ревнив. Той се уплашил да не би тия думи да го настроят срещу него.

— Недейте се шегува с царицата! — рекъл той на домакинята. — Аз не съм още имал честта дори да говоря насаме с нея.

Но безпокойството на Кулуф развеселило още повече Дилара.

— Наместо да се преструваш на сериозен — рекла му тя, — я ни разправи за своите приключения с царицата! Калтапане, кажи на господаря си да има повече доверие в мене! Не заслужавам ли?

— Хайде, господарю — казал царят, — задоволи желанието на нашата господарка! Разкажи как лъжете с Гюлендам царя. Чудно ми е, че ти и на мене не си казал това. А постоянно ми говориш, че уж не криеш нищо. Бива ли такова недоверие?

— Какво ще крия — рекъл Кулуф, — не виждаш ли, че нашата хубава господарка се шегува?

Те продължавали да пият. Царят се опил. Той забравил, че е обещал да постъпва като роб.

— Очарователна госпожице — рекъл той на Дилара, — Кулуф много ми хвалеше вашето пеене. Изпейте нещо.

Дилара запяла една песен, после друга, сетне трета. Царят слушал като омагьосан.

Той не можал да се сдържи и рекъл:

— Такова пеене слушам за пръв път. Исаак Музелли, моят пръв придворен певец, който се слави по цял свят с гласа си, не пее и наполовина колкото вас.

Като разбрала от тия думи, че онзи, който се е преструвал дотогава на роб, е самият цар, Дилара скочила отведнъж и побягнала при робините — да си заметне лицето с фередже.

— Ние сме изгубени — рекла тя. — С Кулуф не е дошъл роб, а самият цар.

И като се върнала при Мирдже хан, паднала при нозете му и с плач казала:

— Велики царю, прости ми. Аз съм млада и неопитна мома. Голяма грешка направих. Моля ти се, прости ми.

Царят бил в тоя миг вече сериозен. Той вдигнал момата, успокоил я — да не се бои от нищо — и тръгнал с Кулуф към вратата. Там се сбогувал с Дилара, благодарил й студено за вечерята и си тръгнал към двореца.

По пътя той не казал нищо на Кулуф. Но след шегите на Дилара почнал да подозира, че неговият любимец му изневерява с Гюлендам. Заповядал на доверени хора да ги следят. Макар че не могъл да се увери в правотата на своите подозрения, ревнивият цар извикал един ден Кулуф и му наредил да се махне от Каракорум и да не се вестява вече никога пред лицето му.

Кулуф бил невинен. Той знаел, че може би ако се защити пред царя, ще го увери в своята невинност. Но не поискал да стори това, защото бил горд.

Щом изслушал заповедта на своя господар, станал, напуснал двореца и без да има време да се види с Дилара, излязъл от града. Настигнал един керван, който пътувал за Татария, и с него тръгнал за Самарканд.

Кулуф бил търпелив. Той знаел, че сам човек е виновен за нещастията, които го сполитат. Затова понасял гордо и търпеливо всички беди, които му праща съдбата. Като пристигнал в Самарканд, той заживял скромно с парите, които имал. А когато средствата му се свършили, влязъл в една джамия и застанал в ъгъла.

Дошли духовниците и го запитали каква вяра изповядва. От отговорите му разбрали, че е умен и учен и много просветен по сведените книги. Отредили да му се дават на ден по два хляба и по една стомна вода, колкото да може да живее в джамията и да помага на духовниците.

Един ден в джамията влязъл един богат търговец, на име Музафер.

Търговецът се помолил. На излизане видял Кулуф и го запитал кой е, откъде е и как е попаднал в Самарканд.

— Господине — отвърнал момъкът, — аз съм от благородно семейство, от Дамаск. Тръгнах да пътувам. Но на няколко километра от Самарканд ме нападнаха разбойници, избиха слугите ми й ме обраха. Едва успях да се отърва и да избягам.

Музафер повярвал на Кулуф. Той му казал: