Николай Райнов: Рузванчад и Шехеристани (Персийска приказка)

Едно време управлявал Китай младият цар Рузванчад. Той бил страстен ловец. Веднъж, като яхнал коня си и тръгнал на лов по планините, пред него излязла бяла сърна с черни и сини петна по кожата — такова хубаво животно, каквото той не бил виждал през живота си.

Царят спрял кучетата — да не би да разкъсат чудното животно — и препуснал коня си подир сърната, за да я хване жива, след като я измори от бяг.

Сърната била наистина необикновено животно. Тя имала на гърба си покривало от жълта коприна, обшито със сребърна сърма, а на нозете — златни гривни.

„Тая сърна не е дива — си помислил царят. — Навярно е избягала от господаря си.“

Но тя тичала толкова бърже и леко, че скоро се изгубила от очите му и той не могъл да види дори праха, що вдигала с нозете си.

Уморен от силното препускане и ядосан, че е изтървал тоя хубав лов, Рузванчад се върнал, последван от своите придворни, на мястото, дето бил видял за пръв път сърната.

Колко се зачудил, като я видял, че лежи на поляната, край езерото, и си почива!

— Сега е вече моя — си казал той и заповядал на придворните да заобиколят езерото, та да хванат сърната.

Рузванчад препуснал на коня си към животното. Сърната се изправила, подскочила два-три пъти и отведнъж се хвърлила в езерото.

Царят слязъл от коня си. Той обходил целия бряг — от край до край, — ала не открил никаква следа от сърната. Водата била прозрачна: всичко се виждало чак до дъното. Само сърната не се виждала никъде.

— Чудно нещо! — извикал ловецът. — Къде изчезна тая сърна? Почвам да мисля, че не е било сърна, а някаква русалка, която се е престорила на животно, за да мами ловците и да се подиграва с тях.

И всички придворни, за да угодят на царя, кимнали с глави в знак на потвърждение и казали:

— Да, така е. Царят има право. Не е било сърна, а русалка.

Почнало да се свечерява. Рузванчад казал на своите царедворци:

— Вие си вървете! Нека остане с мене само великият везир. Ние ще пренощуваме с него тук, на брега на това езеро.

Придворните си отишли.

— Муезине — рекъл Рузванчад на великия везир, — много ми се иска да видя тая русалка. Все ми се струва, че тя ще се покаже пак.

Те седнали на тревата и продължили да приказват за чудното животно, което били гонили цял ден. Слънцето залязло. Наченало да се смрачава.

Тогава царят отведнъж усетил голяма умора. Приспало му се.

— Муезине, аз мисля да дремна малко. Клепките ми натежават, макар че не искам да спя, за да не пропусна онова, което ще стане в езерото. Наляга ме сън. Додето спя, ти стой буден. Нека очите ти бъдат винаги устремени към езерото и щом видиш да се яви там нещо, веднага ме събуди!

— Добре — казал Муезин. — Спи и бъди спокоен, че ще изпълня заповедта ти.

Рузванчад заспал тежък сън. Макар и уморен, Муезин престоял буден известно време, за да угоди на царя. Но и той усетил, че го наляга дрямка. Отначало задрямал, а после заспал дълбоко.

Ала сънят на двамата не траял дълго. Те скочили отведнъж, събудени от някаква чудна музика. Като си отворили очите, видели там, дето било по-рано езерото, че се издига великолепен дворец, сияещ от блясък и светлина — дворец, какъвто не може да издигне човешка ръка.

— Муезине — запитал царят, — каква е тая музика? И отде се е взел тоя дворец от елмази? Това не ми се вижда естествено. Дали не се лъжат очите ми?

— Господарю — отвърнал везирът, — и моите уши чуват музика като твоите. И моите очи виждат вълшебен дворец, какъвто виждат и твоите. Но мене ми се струва, че това е магия. Най-добре ще бъде да избягаме колкото се може по-скоро от това проклето място. Кой знае дали тоя дворец не е някаква клопка, сложена от зъл магьосник.

— Тъй ли мислиш? Нищо! И тъй да бъде, какво от това? Да отидем в двореца. Да видим кой живее в него.

Като стигнали до вратата, намерили я отворена. Влезли в широк двор, а оттам — в един чертог, постлан с китайски порцелан. В чертога имало софи и килими от златотъкана свила и големи бронзови чаши, от които излизали дивни благоухания.

В тоя чертог нямало никого. Царят и везирът влезли в друг чертог, още по-богато украсен, дето видели петдесет-шестдесет моми, облечени в дрехи от румена коприна, везана с бисер. Те пеели и свирели, застанали около една мома, която седяла на златен престол. Тя била облечена в бляскави дрехи, осеяни със скъпоценни камъни. На главата й имало златна корона.

Момата била толкова хубава, че Рузванчад не могъл да си откъсне очите от нея.