Веднага след това и огънят, и детето изчезнали.
Рузванчад усетил, че сърцето му ще се пръсне от скръб. Ала той си спомнил за обещанието, което бил дал на жена си. Не казал нищо. С тежка мъка на сърцето се оттеглил в стаята си.
— Колко съм нещастен! — викнал той, като се разплакал. — Бог ми даде син, а собствената му майка го хвърли в огъня. И аз трябва да гледам това, без да кажа дума! Биваше ли майка да стори това? Как й даде сърцето да го направи? От камък ли беше това сърце?
Много се искало на царя да запита жена си защо е извършила безчовечната постъпка, но не посмял. Па и как да я запита? Нали е обещал да й се доверява във всичко.
Премълчал си, колкото и да му било тежко.
Минала още една година.
Шехеристани добила второ дете — тоя път момиче. То било по-хубаво и от момчето, което бащата напразно се опитвал да забрави. Той постоянно го прегръщал, държал го на ръце, целувал го. Не можел да му се нарадва.
Ала радостта му не траяла дълго.
Седмица след като се родила Балкиза (тъй нарекли момичето), в двореца влязла едра кучка — бяла, с алчно отворена уста и с дълги остри зъби.
Шехеристани я извикала и й рекла:
— Вземи това момиче и го изнеси заедно с люлката му!
Кучката, види се, това и чакала. Тя грабнала веднага люлката със зъби и я изнесла тичешком. Невъзможно е да се изкаже скръбта на царя при тази гледка. Малко останало да занемари обещанието, което бил дал на царицата, и да почне да я напада. Най-грубите думи дошли на езика му. Голямо усилие трябвало да направи, за да се сдържи.
И тоя път побързал да се затвори в стаята си. Пред очите му още стояло едрото куче, което отнесло момичето му. Той виждал и силния огън, който погълнал сина му.
Сълзи потекли от очите на Рузванчад.
— Ах, Шехеристани! — рекъл скръбно. — Ах, ти, нечовешка майко! Как можа да погубиш собствените си деца!
След малко, като си спомнил думите, които съпругата му била често повтаряла, той добавил:
— Шехеристани може да е направила това за туй, че е трябвало да го направи. Но аз не мога да разбера защо е необходимо една майка да убие децата си! Тук трябва да има някаква тайна. Колко ужасно е това!… О, царице! Макар че те обичам, не мога вече да живея с тебе. Аз не съм свикнал с такива жестоки закони.
Рузванчад успял да овладее достатъчно себе си, та не показал пред жена си своята тежка скръб. Но изглеждало, че тя се досеща.
Един ден той й казал:
— Царице, домиля ми за Китай. В оная земя се е родил твоят мъж и той е привързан към родината си. Па и моите поданици навярно ще искат да ме видят. Позволи ми да отида при тях.
— Имаш право — рекла Шехеристани. — Иди! Дори аз сама мислех да ти кажа това. Без тебе не може в Китай. Могулците са вдигнали против китайците силна войска. Иди да браниш своята родина! Колкото и да са храбри твоите поданици, те ще се бият много по-добре, когато ги водиш ти. Замини! Аз ще ти помогна да бъдеш там навреме.
Като рекла това, царицата повикала един дух и му заповядала да пренесе веднага царя в Китай. Заповедта била изпълнена за миг. Рузванчад се озовал в двореца си.
Великият везир Муезин бил през целия тоя ден много загрижен. По едно време току видял пред себе си царя.
Цял светнал от радост, везирът паднал пред него ничком и му казал:
— Слава Богу, господарю, че най-сетне дойде при своя народ. Додето отсъстваше, аз бях принуден да управлявам. В последно време, като не знаехме нищо за тебе, решихме да изберем нов цар. Народът избра мене. Аз дълго не се съгласявах. Най-сетне приех по неволя: нямаше кой друг да води управлението. Но ето, че ти се върна. Седни на престола, на който седеше временно твоят верен роб!
Рузванчад разказал на своя добър приятел и умен съветник приключенията си. След това почнал да се готви за война. Трябвало да се бърза, понеже могулците били нахлули в Китай с много силна войска. Те имали намерение да превземат цялото царство.
Като се разчуло, че враговете се приближават, Рузванчад събрал толкова много войска, колкото не бил събирал никога, и потеглил да посрещне могулците.
Разузнавачите, които били изпратени да видят къде е неприятелят, съобщили на царя, че могулците са се разположили в една равнина. Рузванчад заповядал на своите войници да се спрат на стан в същата равнина — на другия й край. После заповядал на един от везирите да доставя редовно на войската храна и питие.
Тоя везир се казвал Вели. Още на другия ден той потеглил към стана с всевъзможни храни: хляб, месо, зеленчук, ориз, сухари и други. Той ги бил натоварил на камили и мулета. Освен храната имало и големи мехове, пълни с вода и вино.
Читать дальше