Николай Райнов - Лъчезарната княгиня (Персийска приказка)

Имало едно време в едно далечно царство княз, който бил едничко чедо на баща си и майка си.

Князът бил страстен ловец. Като излезе от вкъщи, понякога не се връщал и по цели дни.

Царят и царицата седели веднъж и си приказвали.

— Много надалеч отива нашият син — казала царицата. — Страх ме е да не му се случи някакво нещастие.

— Най-голямото нещастие, което би могло да му се случи — рекъл царят, — е да отиде към юг и да попадне случайно в царството на Лъчезарната княгиня.

— Че какво ще му направи тя?

— Разправят, че баща й убивал всички, които поискат да се оженят за нея.

На сутринта царицата казала на княза:

— Ще те помоля за нещо, сине мой. Обещаваш ли да ме слушаш?

— Обещавам, мамо.

— Когато излизаш по лов, върви, накъдето желаеш, само недей отива към юг.

— Защо, мамо?

— Недей ме пита защо.

— Добре, няма да отивам.

И наистина князът се стараел да избягва забранената посока, макар че любопитството го подтиквало да узнае какво има там.

Ала веднъж, като подгонил една сърна, той се отдалечил в гората много навътре. Стигнал до един гъсталак, от който напразно се мъчил да излезе. Като се лутал, толкова се забъркал, че не можел вече да определи къде е изток, запад, север, юг. Тръгнал, накъдето му видят очите.

По едно време излязъл на широка поляна, заобиколена от дървета. По тях били накацали сума папагали: брой нямали. Всички били хубави, пъстри и едри. Князът решил да убие един. Прицелил се и пуснал една стрела. Но напразно. Стрелата не ударила птица. Всички папагали хвръкнали, само един останал.

Тоя папагал бил цар на папагалите.

С ядовит глас креснал той на отлитащото ято:

— Хей, безобразници! Не ви ли е срам да оставяте царя си в опасност? Наместо всички да се грижите за мене, вие гледате да избягате, а мене да оставите. Разбойници!

Като се раздал тоя гневен глас, папагалите се опомнили и почнали да се връщат един по един назад и да кацат по дърветата около поляната.

Тогава царят папагал им казал:

— Ако не се бяхте прибрали, щях да ви наклеветя на Лъчезарната княгиня и тя щеше да ви накаже. На едни щеше да отреже кълвуните, на други — опашките, а на трети — крилата.

Князът се смаял, като чул, че птица говори с човешки глас. Наистина, той бил виждал неведнъж папагали да говорят, но те говорели безсмислици, каквито са научили от хората. А тоя папагал ски цар говорел като същински човек — той изказвал свои мисли, ненаучени от никого.

Па и коя ще бъде тая Лъчезарна княгиня? Къде живее тя?

Князът отишъл под дървото, на което бил кацнал папагалският цар, и го запитал:

— Коя е тая Лъчезарна княгиня, която спомена преди малко? Къде й е царството? По кой път се отива там?

Царят папагал отговорил надменно:

— Ти не можеш отиде там, дето живее Лъчезарната княгиня. Нито пък, ако отидеш, ще те пуснат да я видиш. Дори и в царството й не можеш припари. Най-добре ще направиш, ако се върнеш, отдето си дошъл.

Но князът настоял:

— Ако не ми кажеш по кой път се отива в царството на Лъчезарната княгиня, ще избия със стрели всичките ти поданици.

— Другиго плаши! — рекъл папагалът гордо. — Твоите стрели не могат да направят нищо на нашето племе. Нали хвърли една? Удари ли папагал? Толкова ще удариш, ако пуснеш и всичките си стрели. Ала аз ще ти кажа по кой път се отива в земята на Лъчезарната княгиня, та дано намериш там смъртта си, както са я намирали сума момци преди тебе. Ако тръгнеш натам, дето се изправя слънцето на пладне, и вървиш все направо, ще стигнеш в царството, за което питаш.

Царският син се върнал в двореца и казал на родителите си, че ще тръгне да търси Лъчезарната княгиня.

И царят, и царицата викнали из един глас:

— Синко, не ти трябва да отиваш в онова проклето царство. Който е тръгнал затам, не се е върнал. Ти си ни едничка рожба. Какво ще правим без тебе?

Но князът настоял на своето: ще върви, та ще върви. Трябвало да го приготвят за път. Царят му дал най-хубавия си кон и най-доброто оръжие, а царицата му омесила сладки банички.

Князът яхнал коня и потеглил към юг. На пладне стигнал до една горичка. Слязъл да си почине и да закуси. Извадил баничките, обаче не можал да хапне от тях, понеже били пълни с мравки.

Хвърлил ги и рекъл:

— Щом толкова се харесват на мравките, нека ги изядат.

Като казал тия думи, пред него излязъл един едър мравей, който бил цар на мравките.

— Княже — казал той, — ти ни направи голямо добро. Никога не ще го забравим. Да беше друг на твое място, щеше да избие мравките и да изяде млинчетата. А ти не само пожали моя народ, но му даде и много храна. Ако ти потрябва някога нашата помощ, извикай ме. Аз ще дойда веднага.