Николай Райнов: Лъчезарната княгиня (Персийска приказка)

Дълго я гледал князът. После се прибрал в колибата и запитал бабата.

— Как се казва тая хубавица?

— Името й е Лабам — отвърнала бабата, — но всички я наричат Лъчезарната княгиня. Цял ден тя прекарва в двореца. Никой не я вижда. Мръкне ли се, излиза на чардака и тогава, който не си е свършил дневната работа, довършва я на светло. Към полунощ княгинята се прибира и чак подир туй всички заспиват. Такъв е обичаят в нашия град.

И наистина, когато настъпило полунощ, Лъчезарната княгиня изчезнала. В града притъмняло. Паднала отново нощ.

Бабата рекла на княза:

— Хайде, синко, да спим, че утре ще ставаш рано.

И легнала, та заспала като мъртва.

Но на царския син не се спяло. Седнал на килима и казал:

— Искам да се намеря при Лъчезарната княгиня.

След миг той бил вече в покоите на Лабам. Момата спяла дълбоко. Около нея спели дванадесет хубави моми — нейни робини.

Момъкът взел торбата и казал тихо:

— Торбичке, можеш ли да напълниш стаята с цветя? Но гледай да бъдат от най-хубавите и най-уханните, каквито има по света.

След малко от торбата почнали да излизат големи саксии с цветя, кое от кое по-хубави и по-миризливи. Те се наредили на пода, по полиците и дори на леглото — навсякъде, дето намерили празно място.

А князът се върнал с килима в колибата на бабата.

На заранта робините на княгинята станали първи. С голяма почуда видели те многото цветя в стаята. Но никоя не могла да разбере кой ги е донесъл. И никой в двореца не могъл да им каже.

Събудила се и Лъчезарната княгиня.

— Отде са тия хубави цветя? — попитала тя.

— Не знаем — отвърнали момите-робини. — Когато се събудихме, видяхме ги наредени по стаята.

— Трябва да ги е купил баща ми — рекла княгинята.

Обадили на царя. Той дошъл да види цветята и останал възхитен от тяхната хубост.

— Кой ли ще ги е донесъл? — рекъл. — Запитайте стражите кой е влязъл тази нощ в двореца.

Стражите отговорили, че не е влизал никой.

В това време бабата събудила своя гостенин и му напомнила, че трябва да си върви.

— Ако царят узнае, че си нощувал в моята колиба, ще ме накаже със смърт. Ставай скоро да си вървиш.

Но царският син й се примолил да го остави.

— Много съм уморен — казал той, — па съм и болен. Остави ме още един ден и една нощ да си почина.

Бабата се съгласила. Тя и не мислела вече след това да подканва царския син да си отива, защото плащал скъпо-прескъпо за нощувката. От торбата той вадел и храна, и дрехи, и всичко друго, каквото потрябва.

Когато се мръкнало, Лъчезарната княгиня излязла отново да свети на гражданите. След полунощ, когато се прибрала, князът пак се озовал в покоите й. Тоя път той извадил от торбата едно голямо було — толкова голямо, че можело да покрие не спалнята на княгинята, а и целия дворец. То било изтъкано от най-тънки златни жици и извезано със сребърна везба, представяща пеперуди, цветя, охлювчета и риби. За да се побере в стаята, трябвало да се сгъне на четиридесет и осем ката. Но и тогава то си оставало прозрачно като въздуха. Князът го метнал върху спящите моми и си отишъл.

На заранта княгинята се събудила с приятна изненада, като видяла скъпоценното було, с което била заметната. Тя извикала майка си и й казала:

— Виждаш ли какво хубаво нещо намерих тая сутрин? Не знам кой ми го е донесъл, както не знам и отде са се взели хубавите цветя, които бяха наредени вчера заран в стаята. Навярно боговете са ми пратили всички тия подаръци. Те искат може би да ми кажат нещо. Какво искат да ми кажат, мамо?

— Не знам, дъще — рекла царицата. — Може би искат да ти кажат, че скоро ще се омъжиш.

Бабата тоя ден не напомнила на царския син, че е обещал да си отиде. След полунощ той наново се озовал в покоите на Лъчезарната княгиня. Но тоя път бил облечен в разкошна премяна, която извадил преди това от вълшебната торба.

Княгиня Лабам спяла дълбоко. Князът поискал от торбата да му даде един вълшебен пръстен от злато, украсен с много скъпоценни камъни. Сложил го внимателно на пръста на спящата мома. Ала пръстенът бил толкова тежък, а пръстът на княгинята — толкова нежен, че китката й увиснала, както увисва крехко цвете, на което е кацнала едра пчела.

Княгинята се пробудила и като видяла пред себе си непознат мъж, уплашила се.

— Не бой се, княгиньо — казал й кротко момъкът. — Аз не съм лош човек.

— А кой си ти и откъде си?

— Аз съм царски син. Баща ми живее много далече оттук. Дошъл съм да те искам за съпруга. Ако си съгласна, приеми тоя пръстен, който сложих на ръката ти.