Николай Райнов: Лъчезарната княгиня (Персийска приказка)

— Благодаря ти — рекъл князът и тръгнал по-натам.

Стигнал до една гъста гора. Там видял един тигър, който се тръшкал от болки и ревял, та цепел гората.

Момъкът го запитал:

— Какво ти е, тигре, та ревеш тъй?

— В крака ми има трън — отвърнал звярът, — затова рева. Не знам къде да се дяна от болки. Не мога да стъпя. Лежа и се търкалям, а жена ми ми носи храна.

— Аз ще ти помогна — рекъл князът, — ала не знам дали след това няма да ме изядеш. Хората казват: „На тигър вяра да нямаш.“

— Ах, момко — казал звярът, — моля ти се, помогни ми! Никога не ще ти забравя добрината, която ще ми направиш. Не само няма да те разкъсам, но и ще гледам да ти се отплатя с каквото мога.

— Дай си тогава лапата — да видя.

Тигърът си протегнал лапата и князът извадил тръна.

Като вървял все на юг, момъкът видял на една поляна четирима момци, че се карат за нещо.

— Защо се карате? — запитал ги той.

Един от момците му отговорил:

— Да ти кажем право, нападнахме хижата на един стар факир и откраднахме четири неща. Ето ги тук: килим, който лети, като седнеш на него; торба, от която можеш да извадиш всичко, каквото поискаш; кофа, която се напълва с вода, щом пожелаеш, и тояга, която брани човека от врагове. Още от сутринта се караме за тия четири неща и не знаем как да си ги поделим. Всеки от нас иска да вземе всичките, защото с тяхна помощ ще може да открадне каквото си иска, да избяга и да се отърве от преследване.

Князът си казал на ума:

„Тия хора са опасни. Ако им оставя вълшебните предмети, ще извършат с тяхна помощ големи престъпления. Най-добре ще направя да им ги отнема.“

— Знаете ли какво ще направим? — рекъл той на крадците. — Аз ще хвърля четири стрели, а вие ще ги потърсите да ми ги донесете. Който намери първата, ще вземе килима, който намери втората — торбата, който намери третата — кофата, а който намери четвъртата — тоягата. Струва ми се, че тъй ще бъде най-справедливо. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — отвърнали крадците.

Царският син пуснал една стрела, която се издигнала много нависоко и се изгубила. И четиримата крадци се затекли подире й, а князът слязъл от коня, седнал на килима, прибрал торбата, кофата и тоягата и казал: „Искам да отида в царството на Лъчезарната княгиня.“

Килимът се издигнел бързо във въздуха и се понесъл към юг. Не след дълъг летеж князът видял един много голям град с високи къщи, кули, храмове и дворци. Килимът забавил летежа си и слязъл.

Князът прибрал всичко в килима, свързал го на вързоп и го метнал на гърба си, па тръгнал към града. На края на града видял някаква колиба. Една бабичка седяла на прага и кърпела дрехи.

Царският син се спрял и поздравил бабата.

Тя му отвърнала на поздрава и го попитала отде е.

— Отдалеко ида, бабо — отвърнал той. — Уморен съм. Би ли ме пуснала да преспя в твоята колиба?

— Не мога — рекла бабата. — Царят на тая земя не пуска чужденци. Ако узнае, че съм те прибрала, ще ме убие.

— Никой нищо няма да узнае, бабо. Ще пренощувам, па ще си вървя.

— Добре тогава. Но утре трябва да станеш рано и да си вървиш още пред изгрев-слънце.

Влязъл в колибата. Бабата се запретнала да готви вечеря.

— Недей се мъчи, бабо — й казал князът. — Ядене има и за двама ни. Извадил торбата, па рекъл:

— Я да видим, торбичке, е какво ще ни нагостиш.

От торбата се подали две златни блюда, пълни догоре с вкусна гозба.

— Заповядай, бабо, да вечеряме!

Бабата се зачудила на тая вълшебна торба, от която излизат готови гозби, но не рекла нищо.

След вечерята тя станала и взела менците да иде за вода.

— Няма нужда, бабо — рекъл царският син. — Вода има.

Извадил кофата, па й рекъл:

— Я да видим, кофичке, пълна ли си, или празна!

И кофата се напълнила догоре с вода. Тогава бабата не се стърпяла и рекла:

— Ти, синко, трябва да си магьосник. Друг не може да има такава торба и такава кофа.

А царският син й отвърнал:

— Не съм магьосник, бабо, но тия неща са наистина вълшебни. Те са били на един факир.

Мръкнало се. Бабата не запалвала ни огън, ни свещ.

Момъкът казал:

— Ако нямаш свещ, бабо, да извадя ли от торбата? Нима цяла нощ ще стоим на тъмно?

— Царят не дава да се пали вечер огън. Когато се мръкне съвсем, неговата дъщеря излиза на чардака пред двореца и сяда да плете. Тя свети толкова силно, че осветява целия град с околността му. Става светло, като че ли е ден.

Малко след това наистина в колибата нахлула силна светлина. Князът не се стърпял: излязъл да види. Всред града се издигало високо бърдо. Навръх него бил съграден царският дворец. На един чардак седяла на златен престол млада хубавица. Дрехите й били изтъкани от златни и сребърни жици, дългата й златиста коса се спускала чак до земята, а на главата й блестяла корона от скъпоценни камъни и бисер. Лицето на момата светело като месечина, дори по-силно. Светели и дрехите й, и короната, и косата. Под сиянието на нейната хубост нощта се превръщала на ден.