Николай Райнов - Рузванчад и Шехеристани (Персийска приказка)

Когато дългият керван, предвождан от Вели, навлязъл в равнината, изведнъж се явила отневиделица една хубава жена, облечена в огнени дрехи и заобиколена от стотина други жени. Те спрели камилите и мулетата, разтоварили храната и питието, разкъсали чувалите, разпилели всичко по земята и пробили меховете да изтече питието. След малко всичко било унищожено под стъпките им. Преди камиларите и мулетарите да се опомнят, жените изчезнали.

Останала само тяхната главатарка, която рекла на Вели:

— Ще отидеш да кажеш на своя господар, за чиято войска бе приготвил тая храна и това питие, че царица Шехеристани, неговата жена, е опустошила всичко, натоварено на камилите и мулетата.

Вели пристигнал в стана и съобщил на царя за станалото.

Рузванчад изпаднал в отчаяние. Дори и смъртта на двете деца му се сторила не тъй тежка, както тая страшна щета. Да убиеш чедата си е, най-сетне, твоя работа. Но как можеш да измориш от глад многохилядна войска, тръгнала да брани своята родина?

Както стоял, съсипан от мисли, пред него изведнъж се явила Шехеристани.

— Царице! — рекъл й той с въздишка. — Не мога вече да мълча. Дойде край на търпението ми. Ти хвърли сина ми в огъня — аз не ти казах дума. Даде дъщеря ми на кучката — аз и тогава не ти казах нищо. Скрих своята тежка скръб, колкото и да ми беше мъчно. Но това, което си направила преди малко, заплашва със смърт войската ми и самия мене. Струва ми се, че имам вече право да наруша обещанието, що ти бях дал. Войската ми е гладна, а ти й отне храната. Какво ще стане с тия войници? Кажи! Какво ще стане с мене? Ти искаш значи без бой да бъда заловен от враговете и убит? Искаш и цялата ми войска да бъде пленена, а царството ми — превзето и разорено? Тъй ли е?

— Съпруже мой — казала кротко Шехеристани. — По-добре беше да бе почакал мълчаливо, докато мине и това премеждие. Но ти наруши обета си; онова, от което се боях най-много, стана: ние не ще живеем вече заедно, дори няма и да се видим вече. Никакъв цяр на това зло няма. Ала преди да се разделим завинаги, ще ти кажа няколко думи, за да не мислиш, че съм толкова жестока, колкото ти се струвам. Знаеш ли какъв беше този огън, в който хвърлих момчето? Това, което на тебе ти се видя като огън, е един много изкусен и умен дух, комуто заповядах да вземе и възпита нашия син. Голямата бяла кучка не беше животно, а самодива, която също тъй ще обучи и възпита нашата дъщеря Балкиза и ще й преподаде всичко, каквото тя трябва да знае. И аз не се излъгах с надеждите си, както ще видиш. Нашите две деца са много добре възпитани.

При тия думи Шехеристани свирнала с уста. Веднага се явили три духа от ония, които я придружавали навсякъде, дето отиде.

— Лине, Лино, Лину — викнала им царицата. — Я идете бързо, та доведете двете деца — да ги види баща им!

След миг в палатката на Рузванчад се озовали чедата му — момчето и момичето. Те били много порасли и разхубавели. Момчето било силно и умно, а момичето — стройно и гиздаво.

Баща им ги прегърнал и проронил сълзи от радост.

Но жена му не го оставила да им се нарадва.

— Още нещо има да ти кажа — рекла тя. — Ти не знаеш защо унищожих припасите, които караше твоят везир за войската. Могулският цар желае смъртта ти, понеже иначе едва ли би превзел Китай. И най-смелият цар знае, че битката е нещо несигурно: не е известно кой ще излезе победител от нея. Той избра по-вярно средство. Подкупи твоя везир Вели. Обеща му да го направи цар на Китай, след като ти отнеме държавата, и му даде сто хиляди жълтици — да изтрови войската ти. И храната, и питието, което караше дългият му керван, бяха смесени с много силна отрова. Не вярваш ли? Повикай Вели и му заповядай да хапне от ония припаси, които е купил за твоите войници.

Рузванчад заповядал да повикат везира. Разпоредил се в същото време да донесат малко остатъци от храната. Донесли една шепа трохи, събрани в чувалите.

— Изяж това! — заповядал царят на везира.

— Господарю — казал оня гузно, — извини ме, но не съм гладен.

— Тъй ли? — викнал Рузванчад. — Гладен-сит, ще го изядеш! Иначе тутакси ще ти отсека главата.

Везирът видял, че царят знае всичко. Той избрал от двата вида смърт по-лекия: изял трохите и паднал мъртъв пред нозете на своя господар.

— Разбра ли сега, царю — казала Шехеристани, — че аз не върша нищо без причина.

— Разбрах — отвърнал Рузванчад. — Но друго нещо има, което не мога още да разбера: какво ще прави войската ми без храна? Припасите, които имаме, не ще ни стигнат дори и за утре. А нали ще водим бой?