Николай Райнов - Кулуф и Дилара (Персийска приказка)

След това съдията, Музафер и Тахер си отишли. Отишла си и стражата. Кулуф влязъл в кервансарая. Той разказал всичко на Дилара.

— Слава Богу — рекла тя, — че всичко се свърши толкова добре. А ние се бяхме изплашили.

— Ба — рекъл Кулуф, който продължавал да се безпокои. — Недей мисли, че всичко се е свършило. Страх ме е, че лошото тепърва ще почне.

— Защо? — викнала изплашено Дилара.

— Щом Масауд е написал това писмо и го е пратил, неговият син ще да е в Самарканд. Изглежда, че Джиохер го е забравил. Той е довел камилите тук, следвайки пратеника на Музафер. Там е грешката. Но може ли тая грешка да не се открие? Ние трябва да избягаме. Тъкмо сега няма стражи да ни пазят. До довечера новината за камилите ще се разнесе по цял Самарканд. Истинският Масаудов син ще я чуе. Ще отиде при съдията и ще му разкаже всичко. Кой знае? Може и да се е научил вече. Не е чудно ей сега или след малко да дойдат стражите на съдията и да ме подкарат към бесилката…

Тъкмо казвал това Кулуф, влязъл царският офицер. Той поздравил младоженците, че са се отървали от ония опасности, от които се боели.

А после рекъл на Кулуф:

— Но като те поздравявам, аз си позволявам и да те укоря малко нещо. Защо ми каза, че не си бил син на Масауд? Защо ме излъга?

— Скъпи приятелю — отвърнал Кулуф, — там е работата, че не съм те излъгал. Аз ти казах право: не съм от Бухара, а от Дамаск. И баща ми беше търговец, но той е умрял отдавна и аз пропилях всичко, което ми бе оставил. Масауд не съм и виждал. Дори не знам има ли такъв търговец в Бухара, или не.

— Да, но камилите, стоките, писмото?… Как да се обясни всичко това? А? Кажи де!

— Та там е работата! Не знам как да се обясни. Че получих и писмото, и камилите — получих ги. Но не съм имал право да ги получа: това е ясно като бял ден. Защото аз не съм син на Масауд.

— Щом е тъй, има наистина грешка. Станало е недоразумение. Навярно синът на Масауд е в града ни. Рано или късно той ще се научи. Най-добре ще бъде да избягате още тая нощ.

— Тъкмо това сме намислили и ние. Дано само съдията не узнае нищо до довечера. Друго не ни и трябва.

— Вие преминахте през толкова бури — рекъл офицерът. — Жалко би било, ако се удавите чак накрай морето.

Като пожелал всичко добро на домакините, гостенинът се сбогувал и си отишъл.

Щом останали сами, Кулуф и Дилара почнали да мислят за бягството. Приготвили каквото трябва. Останало само да се мръкне. Сърцата им тупкали от нетърпение.

Но още преди да залезе слънцето, в двора се раздал тропот на коне. Навлезли конници — мнозина на брой. Спрели се на двора.

Съпрузите се изплашили. Те си помислили, че са дошли стражите на съдията да откарат Кулуф на бесилката. Ала не излязло тъй: оказало се, че тия конници са царски стражи.

Това изплашило още повече Кулуф и Дилара.

Началникът на стражата слязъл от коня и като поел един вързоп, влязъл в стаята, дето бил Кулуф с жена си.

Той поздравил и двамата с почитателен поклон и казал на мъжа:

— Господине, великият Узбек хан, моят господар, като се научи, че са ти се случили необикновени работи, пожела да чуе всичко от твоите уста. Той ти праща тази свилена дреха, извезана със златна и сребърна сърма, за да я облечеш и да се явиш пред него.

На Кулуф никак не се искало да отива в двореца и да разказва това, което би желал никой да не узнае. Но как да откаже? Смее ли?

Той облякъл почетната дреха, която началникът извадил от вързопа, и излязъл. Довели му едно бяло муле, обуздано със златна юзда, украсена със скъпоценни камъни, и оседлано със свилено седло, извезано с бисер. Едно момче, разкошно пременено, държало поводите и стремената.

— Качи се на мулето — рекло то на Кулуф. — Аз ще го водя.

Яхнал синът на Абдалла мулето и го подкарал. Царските стражи подкарали конете си след него. Тъй стигнали в двореца.

Царедворците излезли да посрещнат Кулуф. Те го отвели до вратата на оня чертог, дето Узбек хан приемал посланиците на чужди царе. Великият везир хванал Кулуф за ръка и го въвел в чертога.

Там седял царят, облечен във великолепни дрехи, по които блестели рубини, елмази и смарагди, седял той на престол от слонова кост, а наоколо му стоели татарските князе, войводи и големци. Заслепен от тоя блясък, синът на Абдалла, вместо да си вдигне очите към царя, навел ги надолу и паднал ничком към престола.

Чул се тогава гласът на царя:

— Сине Масаудов, казват, че ти се били случили чудни неща, каквито не са се случвали никому досега. Желая да чуя всичко от твоите уста. Но настоявам да не скриеш от мене нищо и нищо да не измениш.