Николай Райнов - Калаф и Турандот (Персийска приказка)

Когато пред прозореца се показали първите лъчи на слънцето, двама придворни дръпнали завесата, която отделяла царските покои от чертога, и се явил богдиханът с дъщеря си. Те минали бавно по чертога, додето всички се били навели до земята, и се качили на своите престоли. Княгиня Турандот била облечена в дълга копринена дреха, везана със злато. Лицето й било забулено със също такова покривало.

Под петте стъпала, водещи към престолите, имало широко подножие от слонова кост. На него застанали от двете страни на царя две робини, държащи пера, мастило и хартия — да записват царските заповеди и разпоредби.

Всички стоели прави и гледали с полузатворени очи: такъв бил обичаят в Китай. Навярно от такова продължително гледане очите на китайците са останали тесни и дълги чак до ден-днешен.

Само Калаф си гледал, както гледат всички хора. Най-много гледал той, разбира се, към княгинята, но лицето й не можел да види, тъй като било забулено.

Когато царят седнал, седнали и другите. Един от шестимата мандарини, които били довели княза, коленичил и прочел просбата на Калаф до царя — да му се позволи да се яви на изпит пред княгинята.

После станал мандаринът на правосъдието и прочел с висок глас страшния царски указ. Сетне казал на Калаф:

— Княже, ти чу при какви условия е възможно да се задоволи просбата ти. Напомням ти, че ако искаш, можеш да я оттеглиш. След малко ще бъде вече късно.

— Не — отвърнал Калаф. — Настоявам на просбата си.

Тогава се разнесъл гласът на царя:

— Дъще моя, твой ред е да говориш. Задай въпросите, които си приготвила. Навярно този момък ще успее да отговори, както трябва.

Турандот казала:

— Татко, много съжалявам, че толкова князе изгубиха живота си за мене. Но защо не ме оставят да си живея спокойно в двореца, а се домогват до ръката ми?

После, като се обърнала към Калаф, рекла му:

— Знай, смели княже, че ти едничък ще бъдеш причина за своята смърт, ако не отвърнеш на въпросите, които ще ти задам. Недей обвинява никого другиго.

— Хубава княгиньо — казал Калаф, — знам това. Няма да обвинявам никого. Но не е ли време да зададеш най-после своите въпроси? Ще се опитам да ти отговоря, доколкото мога.

— Кажи ми тогава — рекла Турандот — кое е онова създание, което е родом отвсякъде, приятел е на всички, но не би могло да търпи да има равно на себе си?

След като си помислил малко, Калаф отвърнал:

— Княгиньо, това създание е слънцето.

— Има право — потвърдили всички учени и философи, — слънцето е.

— Друг въпрос — обадила се Турандот. — Коя е онази майка, която, след като роди чедата си, ги изяжда, щом пораснат?

— Морето — отговорил князът.

И тоя път всички учени и философи потвърдили, че Калаф е налучкал верния отговор.

Но на Турандот това никак не се харесало. Ядосала се, че князът е толкова умен. Решила да направи всичко, което е по силите й, за да го погуби.

— Трети въпрос: кое е онова дърво, всички листа на което са от едната страна бели, а от другата черни?

— Това дърво е годината — отвърнал Калаф. — Листата са денонощията: бялата страна означава дните, а черната — нощите.

— Вярно е — потвърдили учените с усмивка.

Тогава Алтън хан казал на Турандот:

— Стига, дъще! Признай се за победена! Съгласи се да се омъжиш за своя победител! Никой от досега дошлите князе не отговори и на един от въпросите ти, а този отвърна и на трите.

— Не — възразила момата. — Аз не се признавам още за победена. В указа не е казано колко въпроса ще задам. Още имам да питам, но то ще стане утре.

— Не, не съм съгласен — казал строго царят. — Това няма да позволя. Ти може вечно да задаваш въпроси. Не сме се събрали тук да се надлъгваме. Едничкото, което мога да ти разреша, е да зададеш само един въпрос, и то веднага. Нищо друго!

— Как ще задам сега въпрос? Трябва най-напред да се приготвя, да си помисля. Дай ми срок до утре!

— Казах ти, че не може. Изглежда, че ти искаш само едно: да забъркаш княза, та да му отсекат главата. Но това не ще ти се удаде. Няма да ти позволя вече да утоляваш своето кръвопийство. Стига толкова!

И като се обърнал към всички присъстващи, казал:

— Моля събраните тук да отсъдят: отговори ли тоя непознат княз на всички зададени въпроси?

Всички кимнали утвърдително с глава.

— Моля: мандаринът на правосъдието да каже не е ли справедливо князът да стане съпруг на моята дъщеря?

Изправил се мандаринът на правосъдието и отвърнал:

— Не ще и дума, че трябва да стане точно тъй, както каза светлият богдихан. Княгинята обеща ръката си под известно условие. Това условие е изпълнено. Княгинята трябва да спази думата си. Ако не я спази, духовете, които отмъщават на клетвопрестъпниците, ще я накажат.