Николай Райнов: Калаф и Турандот (Персийска приказка)

По едно време от върха на кулата се разнесъл звън на камбани и удряне на тъпани. А от двореца наизлезли двадесет души мандарини и двадесет съдии в дълги дрехи от бяла вълна. Те обиколили три пъти ешафода, па насядали в павилионите. Тогава се явил провинилият се княз, на чиято глава имало венец от цветя и кипарисови клончета, завързани с широка синя лента. Момъкът бил на не повече от осемнадесет години. С него вървял един мандарин, който го държал за десницата, а подир тях следвал джелатинът.

И тримата се качили на ешафода.

Изведнъж и тъпаните, и камбаните секнали.

Мандаринът се обърнал към княза с толкова висок глас, че го чул целият народ:

— Княже — рекъл той, — не ти ли казаха колко е строг указът на нашия светъл цар, когато дойде да поискаш ръката на дъщеря му?

— Казаха ми — отвърнал онзи.

— Не се ли опита сам богдиханът Алтън хан да те отбие от намерението ти?

— Опита се, но аз настоях.

— Признаваш ли, че ако сега ще трябва да се лишиш от живота си, за това не е виновен ни царят, ни дъщеря му?

— Признавам. И моля небето никога да не иска сметка ни от царя, ни от неговата дъщеря за кръвта, която ще се пролее.

Току-що казал тия думи, и джелатинът замахнал с широкия си меч.

Отново забили камбаните, и тъпаните. Тялото на обезглавения било отнесено и погребано в общата гробница, отредена за такива князе.

Тълпата се разотишла, но Калаф продължавал да стои пред двореца. Всякакви мисли му минавали през ума. По едно време забелязал, че зад него стои един мъж и плаче.

Князът се обърнал към човека с тия думи:

— Твоята скръб ме трогва, брате мой. Не се съмнявам, че току-що убитият момък ти е познайник.

— Господарю! — викнал мъжът. — Познайник ли? Аз бях негов възпитател. О, нещастни царю на Самарканд! Колко голяма ще бъде скръбта ти, когато узнаеш, че обичният ти син е обезглавен за угодата на една мома кръвопийца! И кой ще бъде оня нещастник, който ще се осмели да ти съобщи тая страшна новина?

Калаф запитал познавал ли е покойният княгиня Турандот.

— О, не, господарю. Съвсем не. Самаркандският княз живееше щастливо и спокойно в бащиния си дворец. Когато бе малък, по цели дни четеше. А когато порасна, почна да ходи по лов и да играе с връстниците си на шахмат. Нощем свикваше другарите си на угощение в двореца. Пиеха, пееха, слушаха музика, гледаха танците на най-хубавите робини. Забрави и книги, и всичко. Само за наслади мислеше. Веднъж дойде в столицата един прочут живописец, който донесе ликове на княгини и царици, изписани в чуждите дворци. Князът ги прегледа, па каза:

— Забележителни ликове. Ала уверен съм, че онези, които си изписал, има много да ти благодарят. Доста си ги разхубавил.

— Господарю — отвърна живописецът, — признавам, че тия ликове са малко уродливи и ласкателни. Но имам друг един, който, макар и по-хубав, е много далеч от хубостта на момата, която е изобразена.

Като рече това, той измъкна от една кутия лика на китайската княгиня. Моят господар го погледна и каза, че толкова хубава жена не може да има на света.

— Тоя лик е много по-угодлив от другите — рече той. — Защо ме лъжеш?

— Не — отвърна художникът. — Неговата хубост не може и отдалеч да се равни с хубостта на оная, която изобразява, както изрисуваното слънце не може да се сравнява с истинското.

Князът купи картината. Хубостта на княгинята го плени до такава степен, че постоянно гледаше лика й. Една заран, без да обади някому за своите намерения, той избяга от Самарканд, като взе само мене със себе си. Дойдохме тук. Друго няма какво да ти разказвам: ти го знаеш. Когато му съобщиха, че ще бъде обезглавен, той ми предаде лика на княгинята и ми каза:

— Моля те, пази като очите си това изображение! Занеси го на баща ми — да види за коя съм бил обезглавен. Тогава той ще ми прости, че съм избягал.

Но аз не смея да се явя пред лицето на стария господар. Нека отиде друг да му каже. Няма и да стъпя вече в Самарканд. Ще се преселя някъде далече — да оплаквам своя добър господар.

После, като извадил изпод дрехата си една златна кутия, прибавил плачешком:

— Ето го тоя проклет лик, който стана причина да загине князът! О, отвратителна картино! Хиляди пъти по-добре беше никак да не се бе мярнала пред очите на моя господар.

И хвърлил кутията.

А после извикал:

— А ти, проклета княгиньо, чудовище с човешки образ, дано всички князе на земята те намразят, както те мразя аз! Ти не заслужаваш нито обич, нито съжаление.

След тия думи възпитателят на самаркандския княз си отишъл.