Николай Райнов - Калаф и Турандот (Персийска приказка)

Тогава Калаф, без да каже на родителите си, тръгнал да проси. Хората били милостиви в оная земя. Князът успял да купи храна за няколко дена. Като я отнесъл на родителите си, те го запитали отде е взел пари. Разплакали се, когато узнали, че се е принудил да проси.

— Какво да правя? — казал Калаф. — Нуждата кара човека да се унижава. Но ако няма друго средство, аз съм готов да прося и занапред, за да ви храня. Вие сте ми родители: бива ли да ви оставя да умрете от глад? А най-добре ще сторите, ако ме продадете някому роб. Той ще ви даде толкова пари, че с тях ще можете да прекарате цял живот. Робите са скъпи в тая земя.

— Да не си споменал друг път подобно нещо! — викнал Тимур-Таш. — По-добре да умра от глад, отколкото да продам сина си. Ако стигне до продаване, мене ще трябва да продадете, защото тежа и на двама ви.

— Не, татко, не — казал Калаф, — аз говоря на шега. Нещо друго ми е дошло на ум. Утре заран ще отида при носачите. Все се надявам някой да ме глави, та да взема малко пари. Като работя, ще се прехранваме. Не ща вече да прося: срам ме е.

На другия ден Калаф се главил носач. Той бил силен и търпелив. Работел повече от другарите си. Лесно намирал работа. Пренасял стоки на разни търговци, които карали кервани по тия места. Тъй минали десетина дена.

Но един ден Калаф останал без работа. Уморен от напразно чакане, той излязъл на полето. Седнал под едно дърво — да си помисли какъв занаят да залови. Както седял, задрямал: много бил уморен от прежния ден.

Когато се събудил, видял на един клон на дървото, под което бил заспал, много хубав сокол. Шарени пера украсявали като качулка главата на птицата. На ципа й висяла огърличка от елмази, топази и рубини.

Калаф разбирал от соколарство. Той си протегнал дланта на сокола и птицата кацнала на ръката му. Момъкът се зарадвал много.

— Навярно тоя сокол е на тукашния владетел — си казал той. — Като му го занеса, той ще ме награди.

И наистина, птицата била на берлазкия хан, които се казвал Алингер. Като ходел по лов предния ден, ханът си изгубил сокола и пратил всички придворни ловци да го търсят. Никой не успял обаче да го намери. Тогава Алингер заплашил своите хора, че ако не уловят птицата, ще ги избие до един.

Калаф отишъл в царската шатра. Като видял своя обичен сокол, ханът много се зарадвал. Той почнал да милва птицата и да й говори. Сетне запитал момъка как и къде я е намерил. Калаф му казал.

— Отде си ти, момко, и какъв ти е занаятът? — запитал след малко ханът.

— Господарю — отвърнал Калаф, — аз съм син на един търговец от Велика България. Пътувах през Яик с баща си и майка си. Разбойници ни срещнаха и ограбиха. Всичко ни взеха. Дойдохме тук и аз се принудих да прехранвам родителите си кога с просия, кога с груба работа.

— Добре, драго ми е, че на тебе се падна да уловиш тоя сокол. Заклел се бях да изпълня три желания на оногова, който ми го донесе. Кажи сега какво искаш!

— Първо: да се даде на родителите ми шатра и да им се осигури храна и облекло за през цял живот. Второ: да получа хубав кон, оседлан и обуздан разкошно. Трето: да ми се дадат хубави и скъпи дрехи и кесия с жълтици. Иска ми се да пътувам. Затова желая тия неща.

— Желанията ти ще бъдат изпълнени начаса. Доведи баща си и майка си!

Калаф намерил родителите си и им разказал за станалото. Не ще и дума, те се зарадвали много, като се научили, че животът им ще бъде занапред осигурен. Момъкът ги отвел при хана, който ги приел любезно, разговорил се с тях, а после заповядал да ги настанят в една от царските шатри и отредил слуги да им прислужват като на придворни.

Ханът дал и на Калаф онова, което момъкът бил поискал — великолепни дрехи, хубав кон и кесия с жълтици. Подарил му и разкошно изработена сабя в златна ножница, украсена с елмази.

Още същия ден момъкът се сбогувал с хана и родителите си и тръгнал към оная страна, отдето изгрява слънцето.

След много приключения Калаф стигнал в столицата на Китай — град Пекин. Там се настанил в къщата на една бабичка накрай града. От разговорите си с домакинята узнал, че царството се управлявало от императора Алтън хан, който имал само една дъщеря. Княгинята се казвала Турандот. Бабата я била виждала често, когато отивала в двореца при дъщеря си, която служела там.

Турандот била деветнадесетгодишна. Толкова хубава била, че и най-изкусните живописци не можели да предадат хубостта й. Мнозина я били рисували и продавали скъпо и прескъпо тия ликове на чуждестранни князе и царе. Но момата била не само хубава, а и умна. Толкова умна била тя, че забърквала и най-големите учени в царството. Само едно й било лошо: много била горда и жестока.