Николай Райнов - Калаф и Турандот (Персийска приказка)

Турандот мълчала. Тя била много ядосана. Пръв път през живота й нейната гордост била сломена. Царят очаквал нейния отговор, но тя продължавала да мълчи. Тогава Калаф казал:

— Велики царю, чиято доброта и справедливост са известни по цял свят! Моля те за една отстъпка. Виждам, че княгинята е отчаяна. Много й се е искало да не отговоря на въпросите, та да ми отсекат главата. Щом я е толкова яд на мъжете, та не ще да се омъжи за мене, макар че отговорих на въпросите й, аз съм готов да я освободя от обещанието, което е дала. Но ще се откажа от ръката й само при едно условие: ако и тя отговори на един въпрос, който ще й задам.

Всички били изненадани от тия думи.

Почнали да си шепнат:

— Луд ли е тоя момък? С цената на живота си да получи правото да стане царски зет, а сега да се отказва! Да не смята, че ще може да забърка Турандот?

Царят бил също много зачуден. Ала понеже Калаф настоял, той отстъпил.

— Княгиньо — рекъл тогава Калаф, — казах ти при какво условие ще се съглася да се откажа от правата си върху тебе. Но и от тебе искам да се закълнеш пред събраните тук, че ако не отговориш на въпроса ми, на драго сърце ще ми станеш съпруга.

— Кълна се — рекла Турандот.

— Кажи ми тогава, как се казва оня княз, който, след като е прекарал и глад, и жажда, и премеждия, и на прага на гроба е стоял, и е просил, за да се храни — в тоя миг се намира на върха на славата и на радостта си?

Княгинята мълчала и мислила дълго.

Най-после отвърнала:

— Сега не мога да отговоря, но обещавам утре да кажа името на тоя княз.

— Княгиньо — възразил Калаф, — спомни си, че аз не поисках за никой въпрос отсрочка. Въпреки това съгласен съм да почакам отговора ти до утре. Вярвам, че поне след това ще оцениш добротата ми и не ще откажеш да се омъжиш за мене.

— Тя е длъжна да се омъжи за тебе — казал тежко царят. — Къде ще намери друг по-добър, по-умен и по-достоен?

Като рекъл това, той станал и излязъл. Излезли и всички други.

Щом стигнала до своите покои, Турандот си махнала покривалото от лицето и като се хвърлила на една софа, разплакала се. Плачът й разцепил покоите. Всички робини и придворни жени се притекли да я утешават. Но срамът, скръбта и яростта на момата не й давали нищо да види, нищо да чуе. Тя разкъсала венеца от цветя, що украсявал главата й. Почнала да си скубе косите, да си драще лицето. Ако приятелките й не се били навреме хвърлили да я стиснат за ръцете, щяла да се обезобрази.

— Защо правиш тия лудости, княгиньо? — рекли с укор момите. — Недей разваля своята хубост — оная хубост, която привлича момците чак от другия край на света.

— Ох, оставете ме! — викала им плачешком Турандот. — Моята скръб е безутешна. Отчаянието ми няма граници. Когато утре се изправя пред най-умните и най-учени мъже на Китай и оня княз ме запита, а аз не мога да кажа дума, какво ще си помислят те? Ще си кажат на ума: „Тази ли е княгинята, която се хвалеше, че знае всичко и че отгатва изведнъж най-мъчните гатанки?“ Ах, аз ги видях днес всички тия мъже как ме мразеха! Те гледаха само едно — да може оня да отговори. Те бледнееха и се изплашваха, когато той позамълча. А щом отговореше, голяма радост озаряваше лицата им. Утре, когато дойде време да се призная за победена, те всички ще тържествуват, като видят моята мъка. Ах, тия проклети мъже! Затова не искам никога да се омъжвам. Никога! Никога!

Една от другарките на княгинята рекла:

— Мила господарке, защо говориш тъй? Нима е толкова мъчно да се отговори на въпроса, който ти зададе князът?

— Не само е мъчно, ами е и невъзможно. Името, за което ме пита, е неговото собствено, а аз не го знам. Може би само баща ми го знае, но нито мога да го попитам, нито пък, ако го запитам, той ще ми отговори.

— Но ти обеща утре да го кажеш. Значи надяваше се да го узнаеш.

— Не, миличка. Не съм се надявала. Просто исках да спечеля време. Решила съм по-скоро да се самоубия, отколкото да се омъжа за оня княз, който желае да покаже на всички, че е по-умен от мен.

Тогава се намесила друга от придворните:

— Ти си разумна, княгиньо. Как ги е дошло на ум такова безумно решение? Знам, че няма мъж, достоен за тебе. Но не ти ли се струва, че от всички, които са идвали да те искат, този изглежда най-достоен? И хубостта му, и приятният глас, и остроумието му, и благородната му осанка — всичко го прави съвсем различен от другите. Не си ли съгласна?

— Вярно е. Виждам това. И, нека си призная, преди да му задам първия въпрос, жал ми стана за момъка. Като го видях, въздъхнах и малко остана да му пожелая успех. Но веднага след туй се засрамих от своята слабост. Моята гордост надви. Верните му отговори, одобренията от страна на събраните и думите на баща ми възбудиха в сърцето ми завист и омраза.