Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

Така ситуирана измишльотината ни разкрива най-нечистата си страна: канонизирането на Людмила за светица. Няма да се спирам на тази подробност, че биографът не само тук, а и на много други места държи да се представи за много близък човек на „Петричката врачка“. Хора, които наистина са били близки на Ванга, вече са споменавали в печата, че Ванга открито е изразявала пред тях антипатията си към Левчев.

По-същественото е, че като религиозна жена тя никога не би си позволила да обяви за светец жив човек. И ако действително нарече Людмила светица, това стана едва през 1996 в предаването на Тадаръкова, където участваше и биографът. Така, използвайки свободно фактите, като суров материал за измислиците си, Левчев съчинява епизода за последния си разговор с Мила. И за коронната си клевета: — приписаната на Мила реплика: „Аз съм нещо повече от светица“.

В подобна последна преработка ни представя биографът своя някогашен кумир: Една нещастница, „разколебана, уплашена, смазана“, и до такава степен обезумяла, та макар да се смята „за нещо повече от светица“, търси помощ не от друг, а от Левчев…

Безпощаден тип. Особено, пробудят ли се у него ревността, завистта и накърненото самочувствие на гения. А всичко бе почнало почти незабележимо с една досадна грешка на Мила. Навремето, вместо да си назначи един зам.-председател, тя бе назначила двама. Споменах обаче, че щом има двама първи, неизбежно възниква и въпросът — кой от тях е по-първият. При пълната непригодност на Левчев към делова работа, този въпрос нямаше как да се реши в негова полза. Оттук започва всичко. Продължението е известно.

Лицемерното посмъртно възвеличаване на Людмила бе съчетано с декларация за съхраняване и продължаване на нейното дело. Зад тази димна завеса от благи приказки се вършеше точно обратното. Добрите начинания бяха изоставяни или опразвани от съдържание. За да оправдае някои „мистични“ залитания на дъщеря си, Първия например твърдеше, че идеята на Мила за изследване на непознатите интелектуални възможности на човека има сериозна научна основа и следва да намери практическо приложение. Така проектът за институт „Рьорих“, включващ и проблемите на психическата енергия, деградира тихомълком до жалка пародия. Учреден бе Научен институт за изследване на човешкия мозък, ръководен за по-сигурно от идеолог с циментова глава. Надеждно циментиран по този начин, институтът изобщо не проработи.

През лятото на 1981 г. се понесе мълва, че се подготвя удар срещу Галерията за чуждестранно изкуство, намираща се за момента все още в зародиш. Засега съществували колебания дали погромът да се свърже с разследванията около служба „Културно наследство“ или с констатацията, че се прахосват пари на вятъра за трупане на произведения без художествена стойност. Колебанията едва ли щяха да продължат дълго. Групичката около Балев се бе здраво разшетала.

Повтаряха се старите истории в познатия стил „атовете се ритат, магаретата страдат“. Навремето Венелин Коцев търсеше начин да злепостави Иван Башев. Сега подобни амбиции проявяваше Милко Балев спрямо Александър Лилов. И при двата случая ролята на Живков не се ограничаваше в това да отброява ударите.

Преди години, когато ненадейно бе смъкнат от високия си пост Митко Григоров, ползващ се с реномето на „втори човек“ в партията, Тодор Живков бе заявил на една среща с писателите:

— Другари, нищо необичайно не се е случило. Смени в партийното ръководство са ставали и ще стават.

И добави с дебелашкия си хумор:

— Важно е да не се сменя Първия секретар, другари. А иначе, смени са ставали и ще стават.

Известно е, че главен подбудител на тези кадрови операции бе самият Първи секретар. Славолюбив, мнителен и твърде ревнив спрямо успехите на колегите си, Живков приемаше болезнено нарастващия авторитет на поредния велможа, открояващ се като „втори човек“. И го сменяше при подходящ повод, реален или изфабрикуван за целта. Така един подир други през стъргата минаха Живко Живков, Митко Григоров, Борис Велчев, та сега бе дошъл ред и на Александър Лилов.

При създаващата се агресивна атмосфера на реванш бъдещето на галерията изглеждаше съвсем несигурно. Вече виждах как събираните с толкова усилия чудесни картини ще бъдат наблъскани в някакви зимници и поверени на паяците, саждите и влагата. Първото ми хрумване беше да поискам среща с Живков. Първите хрумвания нерядко са тъпи. От подобна среща — в случай, че наистина се осъществи — едва ли можеше да се очаква нещо добро. Людмила бе предусетила накъде вървят нещата. И при последния ни разговор през юни всъщност бе ми подсказала единствения надежден изход. Само една голяма изложба, не пред партийния елит, а пред цялото общество, би могла да затвори устата на клеветниците.