Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

— Това момче как не разбира, че с тая своя лирика ме прави за смях! — избухна тя, след като прочете стиховете.

— Защо да те прави за смях, — опитах се да възразя. — Човекът наистина ти е признателен. И по липса на пари, вместо букет цветя ти праща стихотворение.

Радко бе доста време в немилост поради религиозните интонации в поезията си. Жалко, че не се сети подир промяната да се обяви за репресиран, ами с целия си акъл взе та написа сума ти хапливи стихове, посветени на новите демократи. Възкресението си в миналото дължеше до голяма степен на Живкова. И при неговия случай, както при случаите с редица други творци, недолюбвани от идеологическите цербери, тя се намеси и помогна да се вдигне ембаргото. На поетичната възхвала обаче реагира остро. Затуй мога лесно да си представя как би реагирала на Левчевата апология.

Няма да се спирам на редицата суперлативи и метафорични излияния, изпъстрящи текста на тая биография. Те са толкова много, та цитирането им би ни довело до отегчителна тавтология. Ще се огранича само с бегъл преглед на отделни детайли в този импозантен портрет.

Тук на първо място изпъква коленопреклонното отношение на народонаселението към Людмила. Но понеже от апарата на ЦК не са му доставили конкретни факти, авторът е принуден да си ги измисля. „Хората я запомниха като «Бялата птица», лъже той, във връзка с навика на Мила да се облича в светли дрехи. Но понеже дрехата е все пак нещо външно, добавя малко по-късно: «Наричаха я Софийската мечтателка».“ Нова лъжа. И за да подсили хрумването си с нещо по-идейно, добавя: „Някога наричаха Ленин «кремълския мечтател».“

С волен полет на творческото въображение е описано и пристигането на Живкова на Самуиловата крепост: „Людмила Живкова стоеше като бял пламък на върха… Мъже и жени хвърлиха мотиките и се затичаха нагоре (за да я видят отблизо)… Не всеки може да говори с народа от върха на Самуиловата крепост. Людмила Живкова можеше.“ (Също като повелята на Първия: „Повече между хората, по-често сред народа“, само че казано този път поетично).

Тия популистки акценти са само встъпления към далеч по-елитарни епизоди: „Тя преоткриваше тъй наречените тайни книги като книгата на богомилите“, продължава да съчинителства Левчев, без оглед на факта, че Тайната книга на богомилите — в случай, че съществува — все още не е открита до към днешна дата. Затуй пък с прелетяването на Мила в самолет над Хималаите „най-силно се проявяваше нейната изследователска и откривателска смелост“.

Подир което съвсем естествено идва обобщението, че „Людмила Живкова още веднъж като чудотворец съумя да превърне най-дръзките си идеи в реалност“. И за да не би да сме подценили смисъла на току-що казаното, то е изразено на друго място още по-натъртено: „За съвсем кратко историческо мигновение (понеже мигновенията могат да бъдат кратки, но и дълги, б.м.) тя изкачи неимоверни висоти. Това не беше духовно израстване. Това беше духовен скок.“

Колкото до ефекта от скока, той идва съвсем логично: „Видни мислители на нашето време я слушаха с възхищение“. И още: „За писателите от цял свят нейното име стана необикновен символ и те искрено я заобичаха като войнствен ангел на красотата“. Усетил обаче, че става прекалено космополитен и спомнил си кой му дава хляба и сиренето, авторът подир известен брой страници добавя: „Ветераните на партията… й бяха най-близките хора. И те я обичаха нежно — нея, дъщерята на революцията.“ Сюблимна бележка, при която си представяме, как трогнатата до сълзи Людмила върви, хваната ръка за ръка с Цола Драгойчева и Тодор Павлов.

Повече цитати едва ли са нужни — до края е все същото. И за какво са ни те, след като самата Живкова ни е оставила като обобщение своя завет: „Мислете за мене като за огън“.

Тук обаче се сепвам, понеже се сещам за кратък пасаж от едно интервю с приятелката на Мила — Таня Русева, споменаваща за „тая фраза, която аз съм убедена, че е измислена от Левчев: «Мислете за мене като за огън». Да не е идиот Милка да каже такова нещо? Това е абсурд — просто не го вярвам.“ 56 56 Интервю на Таня Русева, в. „24 часа“, 9, окт. 1997. Подобни възражения, съпроводени дори с подигравки, прозвучаха и от други места, та биографът бе принуден да излъже повторно — този път в обратна посока: Не била казала точно това, но той си позволил да го преиначи по не знам какви си съображения. В скоби казано, Левчев лъже 4 пъти по различен начин за същия случай, като сам се демаскира с противоречията си. Най-разгърнат е вариантът в лъжемемоара му „Ти си следващия“, а най-абсурден — последният, с твърдението, че Мила наистина била произнесла заветната фраза. 57 57 В. „Труд“, 31.1.2003.