Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

Да се представи Живкова за верен следовник на комунистическите принципи не бе особено трудно. В своите публични изказвания, приветствени речи, доклади и статии тя бе принудена да използва лицемерния, но неизбежен ритуал от фрази за благородните задачи на партията, за лениновите завети, за светлото социалистическо бъдеще. Към такава протоколна идейна фразеология прибягваха повечето от нас. Някои са престараваха, други бяха по-въздържани, но всички се чувстваха задължени да се съобразяват с установените партийни традиции.

Публиката бе достатъчно обръгнала на комунистическите щампи в изказванията на Живкова, за да им обръща внимание. Тя слухтеше за другото, нестандартното, което ораторката съумяваше да подскаже между щампите. И го намираше. По-късно редакторите, заели се да подготвят за печат произведенията на покойната, трябваше просто да изхвърлят намирисващите на волнодумство пасажи и да запазят (а защо не и да подсилят) марксистката фразеология, та да се постигне необходимата правоверност на текстовете. Немалко хора отлично разбираха, че става дума за груба фалшификация. Но смееха ли да се обадят.

Истината по въпроса лесно би могла да се установи от някои ръкописи на Людмила. Само, че те пък — какво съвпадение — изчезнаха тутакси подир смъртта на авторката. Добре, че ние — свидетелите — все още не сме изчезнали.

Няма да преразказвам част от мненията, които Мила е споделяла с мене по повод културните нрави у нас, пораженията на партийния диктат, опасностите, застрашаващи бъдещето на света. Някои от тия мнения са толкова радикални в критицизма си срещу линията на партията, та нищо чудно ако бъда обвинен, че ги съчинявам с късна дата. За да не съм съвсем голословен ще си позволя да цитирам само още едно от изказванията й, съдържащи се в цитираната вече книга на К. Чакъров:

„Поехме дълбоко погрешен исторически път да се съюзим с най-нецивилизованата страна в света — беше ми казала веднъж Живкова. Тя бе дълбоко убедена, че «Хитлер е рожба на Сталин и на неговата система.» Дълго водихме спор по това. Тогава аз още един път се убедих, че тя мрази насилието във всички негови форми. И тъкмо поради това не хранеше симпатии към Съветския съюз, където според нея, «насилието винаги е тържествувало».“ (стр. 160)

За късмет на манипулаторите и съобразно с обективните обстоятелства, действителните възгледи на Людмила бяха останали непубликувани, а подир нейната смърт материалните следи — ръкописните бележки или звукозаписи, както вече бе споменато — прибрани и вероятно унищожени. Все пак за по-сигурно, работата по идеализация на Незабравимата според комунистическите принципи продължаваше. Така, наред с добре рендосаните вече „Съчинения“ на покойната, и точно една година подир кончината, бе публикувана и „Книга за Людмила Живкова — Мислете за мене като за огън“. 55 55 Излязла от печат на 22 юли 1982.

Книгата съдържа материали от различни автори и не е моя работа да й давам оценка, след като също участвам с малък спомен. Няма как да подмина обаче основната част от сборника — цитирания вече и единствен засега биографичен очерк за Живкова от Любомир Левчев. Върху чисто биографичните данни в очерка е безполезно да се спирам — авторът е използвал доставената му фактология — една суха и скучна канава, върху която е разгърнал пищната бродерия на въображението си.

Казах „въображението“, но всъщност имах предвид подлизурството. Какво подлизурство? — би възразил някой. — Нали става въпрос за покойница? Вярно. Дъщерята е покойница, затуй пък бащата е още жив, този, същият, по чийто адрес Левчев не се посвени да напише: „Живков двайсет години ми е пазил главата“. Без да се сети, че подир такава декларация неизбежно ще последва въпрос: „Че защо му е било толкова необходимо на Живков да ти пази главата?“ На такова питане би могъл да отговори не само Първия, а и всеки от нас. Но понеже в момента темата не е бащата, ами дъщерята и по-точно пищната бродерия на подлизурство, сътворена върху нейната биография, ще кажа само, че ако имаше начин Людмила да се обади от астрала, тя би реагирала с такова омерзение, та моите лични бележки по въпроса биха се оказали бледи и немощни.

Спомням си по този повод как реагира Мила, когато младият по онова време Радко Радков й бе посветил свое възторжено стихотворение. Възторгът му — за разлика от Левчевия — бе съвсем искрен. Възмущението на Мила обаче също бе съвсем искрено: