Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

Ако споменавам аферата, то не е за да предложа нов прочит на целия този архив. Искам само да взема отношение по басните, които се разпространяваха относно връзките на Людмила Живкова с „групата“ на Живко Попов. Към спо-менатата по-горе басня за „жената-чадър“ по-късно се прибавиха и други измислици. Една от тях гласи, че подир смъртта на Людмила в касата й бил открит съставен от нея списък — проект за нов кабинет, където като шеф на МВР фигурирал Живко Попов. Убеден съм, че това е чиста лъжа, както е лъжа и твърдението, че Попов принадлежал към „групата на Людмила“. И не само защото такава „група“ като политическа или идейна формация не съществуваше.

Доста време преди юли 1981 Живкова изглежда бе разбрала, че в „Културно наследство“ стават нередни неща, защото веднъж направо ме запита какво знам по този въпрос. Отвърнах, че не съм в течение. Още от началото бяхме се разбрали, че няма да участвам във финансовите операции на службата, която при това бе под височайшето командване на Петър Младенов, така че би следвало да се търси информация от него, а не от мене.

— Добре де, — отвърна недоволно Мила. — Ще си намеря кой да ме осведоми.

Сигурен бях, че ще го направи, понеже захванеше ли се с нещо, никога не го зарязваше насред път. Подозренията ми, макар и много по-късно се потвърдиха напълно от свидетелството на К. Чакъров. „Междувременно — пише той — Людмила Живкова разбрала, че около фонда «Културно-историческо наследство» не всичко е наред. Тя бе информирана, че там някои хора са започнали да злоупотребяват със средствата, отделени за тази патриотична дейност. С нейно съгласие бе започнала строго секретна проверка на хората, на които бе поверено това дело и особено групата около Живко Попов. По това време аз не знаех, че е образувано дело за разработка и се чудех защо Людмила избягваше да се среща с Живко Попов и семейството му. Когато й докладвах за хората, които искат да се видят с нея ме предупреди: «За Живко Попов и семейството му ме няма. Да не се дава среща въобще.»“

Тези сведения се потвърждават и от пленума на ЦК на БКП на 2 март 1982, където министърът на вътрешните работи Димитър Стоянов между другото съобщава: „Първият сигнал за извършени закононарушения и разпиляване на средства беше подаден от Людмила Живкова и постави с голяма тревога въпроса за извършване на пълна и строга проверка, като предостави и някои материали, които съдържат факти за извършени закононарушения“. 62 62 Редове от стенограмата на пленума на ЦК на БКП на 8 март 1982.

Вече споменах: Мила съвсем не се готвеше някой ден да управлява държавата. Не вярвам такива да са били в момента и проектите на нейния баща. Като повечето ръководители той си въобразяваше, че ще управлява вечно. А версията, че дъщерята вече била нахвърляла списък за бъдещия си кабинет, където на Попов бил отреден скромния пост министър на вътрешните работи, вероятно е била съчинена от някого според схемата „гладна кокошка просо сънува“.

По-странното е, че тази жена, действително амбициозна и настъпателна в действията си, не кроеше големи планове и спрямо проявите си в научната област. Нейната дисертация си остана само някакво начало без продължение. На монографията си за Казанлъшката гробница също гледаше като на начален опит. Когато много години по-късно Тадаръкова запитва фол: Вярно ли е „че вий сте й помагали в книгите й“, той отвръща с убийствен сарказъм:

— Не мога да пиша толкова зле…

Което говори освен за добро самочувствие, но и за добро възпитание.

Не допускам да е отдавала големи надежди и на труда си „Четириевангелието на цар Иван Александър“ излязло на немски през 1977 (издателство Бонгерс, ФРГ). През февруари, същата година, подир посещение на галерията в Кюстендил, бе наредила да се изготви програма за честване на 100-годишнината от раждането на Майстора (1.II.1882), та проектираше да напише книга за художника, но смъртта я изпревари.

В края на март 1978 в София бе открита голяма изложба от произведения на Николай Рьорих. Излишно е да споменавам, че и замисълът, и реализацията се дължаха на Людмила. Когато по-късно разговаряхме за големия успех на изложбата, Мила забеляза:

— Изложбата ще мине и замине. Трябва да ознаменуваме с нещо по-трайно делото на Николай Рьорих.

Не беше нужна голяма находчивост, за да се определи „по-трайното“: Да бъде публикуван някой труд на Рьорих или монография за творчеството му. Живкова, то се знае, побърза да възложи и двете задачи на мене.