Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

Поредното застудяване бе съпроводено както винаги с поредното сритване на интелектуалците. Нали всички бели все те ги забъркваха. Така поне смятаха старите комунисти. Но Живков май не споделяше тяхното мнение. Във всеки случай — не напълно.

— Какво прави там Джагаров? — запитал ме бе той преди години, когато ме беше извикал по не помня какъв повод.

Джагаров тогава бе още председател на писателския съюз, а аз негов заместник.

— Ами работи…

— Какво толкова работи? — отново ме запита шефът, който смяташе, че Георги не е от работягите.

— Ами…

— Следи да не се объркат нещата ли? — подсказа Живков, усетил затруднението ми. — Те нещата и да се объркат при вас, не е страшно. Ще ги оправим. Важното е да не се объркат при нас.

Сетих се за тази му реплика много години по-късно. Познал беше, хитрецът. Свалиха го не интелектуалците, а най-близките му приятели от политбюро.

— Ха-ха-ха… — както обичаше да се изразява.

За момента всичко си беше съвсем нормално. Включително и застудяването. Бяхме достатъчно привикнали към него подир толкова години Студена война. Връщахме се просто към сума ти отдавна познати неща. Да не се допускат волности в телевизионните коментарии. Да се внимава какво отразяват филмите — голямата или малката правда. Да не превеждаме от чуждите литератури каквото ни падне. А когато следим западните културни процеси, това да става единствено през прозорчето на „Литературная газета“.

Ролята на Людмила Живкова, доскоро така венцеславена, постепенно отивате в забвение.

„Всичко минава и всичко се лесно забравя“.

Някои си припомниха делото й едва подир 10 ноември 1989. Най-вече, за да си го присвоят. Един от нейните бивши чиновници непринудено ще разказва чрез медиите, как той е родоначалникът на идеите за „отварянето“ ни към запада и за честване на 1300-годишнината. Споменавайки за някаква историческа среща между Людмила и нейните най-близки сътрудници на плажа в Евксиноград, авторът пише: „Всъщност говорим ние, а тя слуша, защото ние сме авторите на всичко, а тя е чадър, без който не можем да минем, за да реализираме проектираното… Всъщност тя е възприела наши мисли и проекти.“ 60 60 Живко Янев Попов.

Излишно е да коментирам това безсрамно съчинение на самохвалството и клеветата. Ще отбележа само, че то не е изолиран куриоз, а част от по-широка кампания, зародила се още през първата година след промяната. Сигналът за действие е даден от самия Живко Попов с една кратка, но многозначителна бележка, която ще си позволя да цитирам изцяло:

„В края на 60-те години и в самото начало на 70-те години неколцина мъже започнаха постепенно да се сближават на основата на тревогата пред вече очертаващата се политическа и културна изолация на България от напредналите страни. Това убеждение ги накара да преминат към изрично формулиране на задачата си: деполитизация и деидеологизация на науката, културата и възпитанието.

Прикритието бе намерено в родената от тази група хора идея за подготовка и провеждане на 1300-годишнината от основаването на българската държава, формата бе открита от тях в «движението за културно историческо наследство на българската нация». За «човек-чадър» бе избрана Людмила Живкова. Така се изгради схемата на тактиката «да се превземе крепостта отвътре».

От средата на 1980 г. насетне делото бе отведнъж ликвидирано чрез моралното убийство на Людмила Живкова, чрез грандиозното лъжеобвинение срещу най-активните дейци на тази група и вкарването им в затвора чрез съзнателно очерняме.“

Не е трудно да се забележи, че въпреки сходството на двата материала, между тях съществува и известна разлика. Ако в единия жената-чадър е само камуфлаж на гениалните замисли на двамата родоначалници (спестявам името на единия, легитимиран в материала с хубава снимка), то в другия тя става жертва на „морално убийство“ заради самоотвержената си роля на „човек-чадър“.

Няма да се занимавам с историите около някогашната служба „Културно наследство“, — следствието, процеса, присъдите и противоречивите мнения, отразявани в медиите периодично дори и до днес. Подробностите са достатъчно известни, отразени в журналистически разследвания, като тези на Димитър Стайков. 61 61 Димитър Стайков. „З 003 567 валутни лева за гуляи и бакшиши.“ В. „Труд“ 21.XII.1990 и „Престъпник или жертва“ В. „Труд“ 8.Х.2002. Известни са и частичните или генерални възражения, включително и това, че цялата тази „тъмна афера“ била всъщност един фалшификат, зад който се криела саморазправата на Първия с Живко Попов и помощниците му. Знам, че още през 1990 всички секретни до този момент материали — резултати от финансовите ревизии, следствени действия, обвинителен акт — фактически бяха разсекретени и много хора са имали достъп до тях. По всичко личи обаче, че малцина са ги проучвали сериозно. Обемът на бумагите — над 30 тома, не предразполага към задълбочено четене.