Джонатан Раб - Ръкописът Q

Тя внимателно свали кожената обвивка, после бавно започна да развива пергамента. Трябваха й двайсет минути, за да отвори част не по-дълга от педя. Грижливостта й порази Пиърс. От време на време дума или две се изплъзваха от съсредоточено присвитата й уста; очите й горяха, макар че внимателните пръсти не издаваха вълнението й. Когато сметна, че е разгърнала достатъчна част от пергамента, тя измъкна отнякъде нещо, което приличаше на четири кадифени торбички, пълни с пясък, и ги постави на краищата на древния ръкопис. После, когато свитъкът беше подготвен, измъкна от едно чекмедже широка стъклена купа — в края й беше монтирана странна метална клапа — и я постави над свитъка. С неуловимо движение обърна металната скоба и загледа как купата прилепва към повърхността на бюрото с внезапно свистене на въздух.

— Хитро приспособление — каза тя. — Не е вакуумно устройство, но е нещо подобно. Позволява ми да прекарам известно време с ръкописа, без да го повреждам. — Извади цигара от пакета на бюрото, измъкна запалката от джоба си и запали.

— Удобно е да разполага човек с нещо такова — каза Пиърс. — Радвам се да ви наблюдавам, как се справяте. — Той се усмихна.

— Така си осигурявам собствената индулгенция, отче.

Той гледаше текста.

— Ако мислите, че вярвам в това, че…

— Наистина, отче, карате меда де изчервявам… — Зад цигарата се чу задавена тютюнджийска кашлица.

— Някак си — каза той, като се усмихна още по-широко — се съмнявам и в това.

— Какъв резил, та вие сте свещеник… — Отново взрив от смях. — Четете ли древносирийски, отче? — Той поклати отрицателно глава и тя продължи: — Точно това лежи пред вас. Доста изненадващо. Бих помислила, че…

— Латински или гръцки — отсече той.

— Латински или гръцки? — Тя беше искрено озадачена.

— Ами — обясни той — малкото манихейски текстове, които съм виждал, са писани на единия от тези езици.

— Наистина ли? Това е странно. По-скоро бих казала китайски. Единственият латински текст, с който разполагаме, е „Устав за оглашение“ — той бе открит край Тебеса, в Алжир. А на гръцки има само по-късни трудове. Предполагам, че говорите за определена сбирка? — Нямаше време за отговор, защото тя отново се съсредоточи върху ръкописа; от джоба си бе измъкнала очила; говореше някак си отнесено, а очите й пробягваха по думите. — Всъщност най-запазените текстове, с които разполагаме, идват от няколко секти от седми и осми век, които са успели да оцелеят по границите на китайската империя. — Тя го погледна. — Може ли да си представите? Китай! — Със същата бързина тя се обърна към свитъка. — Дори има сведения за една манихейска общност, толкова отдалечена на изток…

— Фу-Киен? — каза той, неспособен да сдържи усмивката си. — Тринайсети век?

Тя спря и го погледна. Изненадата й беше очевидна.

— Много добре.

— Е, трябваше да се поровя в латинските текстове. Да ви покажа, че съм малко повече от едно симпатично лице.

— Наистина. — Тя замълча, после добави: — Забравих, че трябва да съм нащрек с вас.

Усмивката й показа, че е отбелязал точка.

— О, знам, че това не е истина. Спомням си, че вие сте много, много добра във всички древни пъзели. — Тя отново се изсмя. Очевидно можеше да е и доста скромна, когато пожелаеше; Пиърс не беше сигурен, но си помисли, че току-що е участвал в моментен флирт. Съзнателен или не. Още едно обяснение защо винаги му е толкова приятно да работи с Чечилия Аниели.

Тя пак се обърна към разтворения свитък.

— И така, както казвах, очаквах китайски, ако не китайски, то пахлави, согдиански или средноперсийски. Но не и древносирийски. — Тя се наведе още по-ниско над стъкления похлупак, пушекът излизаше от ноздрите й. — Това прави този документ доста странен. Наистина доста особен ръкопис.

Свали очилата си и се изправи.

— И значително по-стар от подобните китайски текстове… — Обърна се към него. — Искате ли кафе? Мисля да сваря една каничка. — И без да дочака отговор, се запромъква през купчините книги; очилата изчезнаха в джоба й, зад нея се носеше струя сив дим.

Пиърс се усмихна. Не я възпираше това, че беше трийсет години по-млад от нея. Само якичката, която сега — както се сети — дори не си бе сложил. Но тя бе достатъчно любезна да не му го спомене. Или може би именно това я бе развълнувало. Пиърс се разсмя и се приближи към бюрото.

Погледна странния ръкопис под стъклото. Дебелите извивки на буквите се сливаха леко една с друга, макар че всяка бе различна. Редове неразгадаеми знаци, свързани само от докосването на ръката на пишещия. И между буквите — тънички, прилични на пръчки фигурки — малки човечета с ножове, нещо прилично на лъв, готвещ се за скок. Като че ли бръчки и петна от сълзи изпъстряха почти хипнотичния поток от думи и илюстрации, липсващи откъси, изгубени завинаги, оставени на разумното въображение на съвременния читател. Пиърс знаеше, че Аниели няма да се затрудни да запълни празнотите, да предложи своята гледна точка за вечността заедно с различни интригуващи обяснения, като че ли е била там, надничаща над рамото на древния писар. Така се бе справила и със свети Амвросий; той усещаше някак си, че тя се чувства по-добре, по-удобно, с вероотстъпниците и еретиците.