Йордан Радичков - Страх

Казваха му Рабиша; не че такова бе името му, но понеже бе самотник, дошъл от село Рабиша, всички му викаха Рабиша.

Хвана капата си в едната ръка, тръгна по пътя и като потупваше капата си от време на време в бедрото, от нея и от панталона му се вдигаше брашнен прах. Рабиша можеше да обиколи така цялата земя и кой път се потупа с капата о нея, винаги щеше да се вдига брашнен прах, защото брашненият човек е като умна глава, пълна до керемидите със всякаква мисъл, и дори ако приемем, че един ден мисълта се изчерпва до дъно, то тогава в ъглите остава да блуждае сянката на мисълта; така вечер върху белосаната стена блуждае уголемената човешка сянка.

На следващия ден Куче влачи отиваше да реже ракита край воденицата. Кога наближи, той остана крайно изненадан, че воденицата работеше — откъм нея идеше плясък на вода, гърмяха кречеталата с дървените си гласове, звънтяха звънци, за да предупредят воденичаря, че мливото в кошовете е изтекло. Отвсякъде се носеше шум, стържене на камък, потъналата до колене в земята постройка вибрираше и се тресеше. Гледай ти! — поклати глава Куче влачи и възви към отворената врата. Пред вратата се бе скупчило ято врабци, щом човекът ги наближи, врабците се вдигнаха, завикаха: „Жив! Жиииив!“ — и прелетяха със свистене над каменния покрив. Вътре не се виждаше никакъв човек, големите камъни се въртяха с все сила, вместо брашно хвърляха искри в дървените сандъци пред себе си, отгоре им подскачаха като същински нестинарки кречеталата и падналите звънци.

„Рабишо!… Рабишо!“ — подвикна Куче влачи.

Никой не му се обади.

„Ей, има ли човек тука?“ — попита малко по-късно той, като вървеше през тресящата се воденица и внимаваше да не пропадне в някоя от пролуките на пода й; ирез пролуките се виждаше как изпод краката му се мята и бучи светла вода. „Ама че работа — рече си Куче влачи. — Никого няма, жива душа няма!“

И излезе той пак навън, щото почна да го съвзема страх. Изпод краката му пред прага отново се вдигна птичето ято, отпявайки: „Жив! Жииив!“ „Къде ли се е дянал пустият му старец! — чудеше се Куче влачи. — Да не е отишъл да туря ставилото и да спира водата!“

Погледна нагоре, водата не бе спряна, втурваше се лудо и весело по дървените улеи. Като проследи движенията й и погледът му стигна до края, гдето засилената по улеите вода се нахвърляше с бучене върху дървените перки на водните колела, човекът изтръпна и няма да е пресилено, ако кажем, че косите му настръхнаха.

Долу, заплетен във водното колело, свит и омотан в перките му, се въртеше воденичарят Рабиша. Ръце и крака стърчаха и се мятаха заедно с водното колело, като че човекът сам бе превърнат в част от това колело, въртеше го с всички сили и даваше живот на воденицата.

Куче влачи като курдисан се изкачи на керепа, ръцете му трепереха, целият се тресеше, но успя да напипа ставилата, спусна ги, прегради бучащата рода. Последните й струи се оттекоха по улеите, кречетала и звънци млъкнаха, изведнъж стана тихо и в тишината оцеждащата се и капеща вода кънтеше глухо. „Подхлъзнал се е човекът“ — помисли си Куче влачи, загледан долу, в спрялото водно колело. В колелото лежеше оплетен воденичарят Рабиша, окъпан и чист, застинал внезапно в своя вечен покой. Само допреди няколко мига той се мяташе сред бучащата вода и подпомагаше движението на воденицата, а ето сега лежи оплетен и неподвижен, приличен на изпрана дрипа, захвърлена върху дървените зъби на колелото. Едната ръка бе счупена на две и висеше във водата, единият крак на човека бе бос, стъпалото му лъщеше, обърнато към Куче влачи.

„Той се е подхлъзнал по улея — реши окончателно Куче влачи, — не е имало за какво да се хване, чак долу е могъл да се хване, в колелото, но колелото му е било гибелта!“

Човекът се обърна назад и тръгна пребледнял и потен покрай млъкналата воденица да търси хора. Врабците отново прелетяха над главата му, викайки: „Жив! Жииив…“ От отворената врата за воденицата вееше студенина, мястото изведнъж се стори на човека молепсано и нечисто, той повече не се обърна да погледне към воденицата, а ускори крачките, препъвайки се по пътя към селото. Но колкото и да бързаше Куче влачи да се отдалечи от воденицата, пред очите му непрекъснато се въртеше сред водни вихрушки водното колело, като че самият воденичар се бе впрегнал в него и го въртеше или пък спираше внезапно, за да може човекът по-ясно да види целия ужас на смъртта. И като преглъщаше насъбралата се слюнка в гърлото, Куче влачи като че сам раздвижваше отново колелото, защото то внезапно се завърташе пред очите му, потопено в светлия водопад на водата.