Йордан Радичков: Страх

Обръщам се още в самото начало към читателя, за да го запозная със съдържанието на следващата по-долу новела, защото предполагам, че по този начин ще улесня ако не във висша степен читателя, то поне до голяма степен ще го улесня. Новелата е съставена от няколко пасторални картини, от които по-главни са тези за воденицата, за ханчетата, за монголоидите, за духовете и за зелената дървесна жаба: разбира се, помежду им има и други преходни картини, допълващи атмосферата на четивото, взети главно от природата. Всичко разказано по-долу е предназначено да смути, да обърка и да изплаши незначителен, плах, голобрад потен човечец, с очи като разграден двор, с две плашливи бръчки върху малокалибреното си чело, задръстено с малокалибрена мисъл, кажи го, мили мой читателю, нула човек, наричан от всички с прозвището Куче влачи, който ще викне по някое време на кучето си: „Тъй ще се търкаляме ние през тоя живот като жироскопи! “, без да знае какво е това жироскопи. Позволявам си да изложа съдържанието на своето четиво накратко, за да може читателят в самото начало да се запознае с него и да реши още тук дали да чете по-нататък, или да не чете. Съвременният човек (читателят е също така човек) е извънредно зает, пестелив във всяко едно отношение, даже, струва ми се, прекалено пестелив, но тук не е мястото да правим забележка на читателя, а по-скоро тук е мястото да му бъдем в услуга: днешните писатели би трябвало, като вземат под внимание заетостта на своя съвременник, да го запознават накратко със своето творение и още в самото начало да предоставят възможността на читателя сам да реши би ли продължил из кривините, предложени от автора, или би се отказал още в преддверието на неговите лабиринти. Често ми се е случвало да чувам оплаквания, и то не от низови читатели, по адрес на тая или на оная книга: че трябвало да газят отегчени из нейната обстоятелственост и като не могат да я изгазят, я захвърлят. Пишещият човек има единствената грижа да обслужва читателя, да се съобразява с цялата му претрупаност и заетост, да избягва многословието, прозата му да е само от мускули, без всякакви тлъстини, да не претрупва творението си с излишни обстоятелства, като скърцане на врати, кучешки лай, трополене и скрибуцане на каруци и колелета и прочие, ти спомени пред съвременния читател, или, по-точно, само му загатни за каруца, той посредством въображението си ще дорисува останалото, ще го озвучи, ще впрегне каруцата в два врани коня, ще обсипе конете с пиринчени звънчета и със синци, ще ги опаше с кожени амуниции и т.н., и т.н. Чувал съм например, че в Америка са решили отдавна тая проблема по един съвсем прост начин, там резюмират дебелата класическа литература и читателят съвсем лесна консумира съчиненията. Целият класически прах, довеян от времето до нашия дванадесети век, Америка взема и го пресова, изстисква го, по този начин намалява обема му, превръща голямото в миниатюр и то става лесно достъпно за консуматора. Човек трябва да спазва хигиена, не само телесна, но и духовна, преяждането винаги има неприятни последици. Ние бихме допринесли съществено за поддържане хигиената на духа у читателя, ако още в началото го запознаваме със съдържанието на своите творения и по този начин му предоставяме възможността сам да избира четивото си. В това отношение трябва да бъдем много коректни, да сме обективни, да не се ръководим от никакви рекламни подбуди, гъделичкащи човешкото любопитство, или да поставяме примамки, както това правят авторите на криминални четива. Разбира се, че и най-низовият читател, щом подхвърлиш пред него един труп в неестествена поза, той веднага ще се поинтересува защо този труп е тука, кой е убиецът и за да може да си отговори, естествено е да забие тутакси нос в споменатото криминално четиво. Както читателят разбира още от самото начало, в следващата по-нататък новела няма ни труп, ни убиец, а само няколко пасторални картини, оцветени едва видимо от бледия и неясен силует на монголоид, оставил още по-бледи и неясни отпечатъци в четивото. Ако това не му се вижда интересно, читателят спокойно може да захвърли скромното си творение, а ако все още се колебае лично аз нищо повече не бих могъл да го посъветвам, освен да побързам да приключа обръщението си и да му дам възможност да премине към същността на историята. Понеже сега живеем във века на тясната специализация, то работите дойдоха така, мили читателю, и се стигна дотам, че писателят се оказва човек, който може само да пише, а читателят човек, който може само да чете. Единствено широките специалисти имат тоя дар божи да могат и да четат, и да пишат. Тоя дар божи нас ни отмина.