Йордан Радичков: Страх

Същият този файтон бива забелязан от патрулната двойка на селото, която през това време се е намирала на санитарната бариера против шап. Санитарната бариера е била вдигната, защото на патрулната двойка й омръзнало да вдига и да спуска бариерата пред всяко превозно средство. Галопирайки, конете препускат е файтона покрай санитарната бариера, патрулната двойка се опитва да ги спре, надавайки викове, и като вижда, че виковете не помагат, прибягва до предупредителни изстрели. Файтонът обаче отгърмява по пътя си, без да обърне каквото и да било внимание на предупредителните изстрели. Патрулната двойка в тоя момент не е знаела нищо за появилите се в полето духове и подобно на Крум Иванов не е направила никаква връзка между файтона и духовете. Ние ще се опитаме да направим тази връзка, като започнем историята отначало, т.е. от воденицата.

Класиците ни учат, че страхът и суеверието се опират на невежеството, и ако приемем, че само невежеството е почти безкрайно , то трябва да се съгласим, че и страхът, и суеверието са почти безкрайни; те са като Вселената. Много истини, свързани все с тая проблема, са на върха на езика ни, но се боя да ги изкажа пред читателя, защото зная от опит, че моите истини не стигат далече, напредват бавно, тромави са като воденични камъни. Винаги съм завиждал на хора, чиито истини се движат пъргаво, стигат надалече, проникват с еднаква сила както в най-изисканите салони, така също и в най-бедните пастирски колиби (доколкото у нас са останали тук и там бедни пастирски колиби, колибарски махали и селища). Макар и да зная, че ще пристигна със закъснение, а заедно с мене със закъснение ще пристигне и читателят при едно или друго събитие, въпреки това не мога да се откажа, още по-малко мога да се откажа по средата на пътя. Знам, че преди мен други вече са пристигнали светкавично при събитието и са го осветили светкавично, а пък моя милост още се мотае и пъшка около своите воденични камъни… Но да продължа нататък:

Много умни глави са посвещавали значителна част от времето си да изяснят зависимостите между невежеството и суеверието, но трябва да кажа, че колкото повече се мъчеха да внесат яснота върху предмета, толкова повече предметът обрастваше с въпросителни. Защото, като хвърляме светлина върху една загадка, ние все повече уголемяваме и разширяваме нейния вътрешен обем или, по думите на ветеринаря — един от героите на тази история — загадката добива загадъчни очертания, тя става монголоид. Ярослав Хашек твърди, че неговият войник Швейк познавал едного от Чешке Будейовице, който знаел със сигурност, че вътре в земното кълбо има друго кълбо (сфера), много по-голямо от земното. Ако обръщам внимание на читателя върху този факт, то го правя единствено от съображението да подчертая, че историята, следваща по-нататък, е твърде сходна с двете сфери на човека от Чешке Будейовице: събитията излизат извън рамките на историята, надхвърлят нейните предели и добиват монголоиден оттенък, т.е. неясен, загадъчен и прочие.

След манастирите, които държат най-хубавите природни кътове на България, аз мисля, че второ място държат водениците. Истина е, че при тях всичко е много по-скромно — ни икона, ни светици, ни камбанария, ни ангел-пазител, но въпреки цялата си скромност воденицата е място не по-малко свято от манастира или от който и да било прочут параклис или постница, защото на това свято място се извършва една част от магията на хляба. Там, дето се е пръкнала воденица или най-прост воден чарк, от само себе си някак ще се пръкнат и няколко дървета, малко червена ракита ще застине досами брега, малко върбак братясва, дърветата попорастват, правят големи корони, воденицата се смалява, бъз, коприва и маточина я обграждат от всички страни, кладенче ще се появи сред бъзака и маточината, всичко туй се оглася денонощно от шума на вода, от кречетала, от сигнални звънци — когато зърното изтича от коша, — а лете жени размахват бухалки край водениците и простират снежно пране върху зелената трева. Дъх на прясно смляно брашно се носи, дъх на чисто пране и домашен сапун, на свежест и на живот, защото е вечно въртеливото движение на воденичните камъни, на кречеталата, на водните колела, както е вечно движението и на самата вода.

Воденицата, обект на нашия разказ, бе престанала да приема мливари, от проста старовремска сграда бе превърната в битово ханче, имаше си име, презиме и фамилно име, изписани от предната страна, гайдари и селянки бяха изографисани върху нея, бъчви и печени пилета. В двора се бе изстъпила желязна помпа, клечеше като куче-хранител и ако я хванете за опашката да изпомпате вода, започваше да скимти и да лае като куче с металическия си глас. Ханчето клечеше сред бъзака, като че се криеше там и надничаше само толкова, колкото да може да гледа какво минава по пътя. Водата от улеите бе отбита, тя напояваше околните зеленчукови градини, по зеленясалото дърво се сцеждаха съвсем малки струйки, падаха приглушено върху перките на водното колело, без да могат да го помръднат, защото то бе закотвено там за вечни времена. Край белосаните стени стояха възправени воденични камъни, сякаш бяха колела на непознато возило, разпаднали се внезапно, та возилото изведнъж е легнало върху осите си, а бъзакът с епично спокойствие е пристъпил напред да види какво става и след като е видял, не се е върнал назад да застане в две редици покрай воденичната вада, ами е останал скупчен край ханчето. Ракитакът и върбите също са се приближили, дърветата са се навели, та са обгърнали ханчето с прохладната си шума, затуй през цялото лято наоколо е прохладно; пък и по самата река постоянно повява, тъй че всеки пътник се изкушава да свърне от пътя.