Йордан Радичков: Небесна благодат

Мислил ли е Бог, когато е създавал света, че и моето родно селце ще се появи на бял свят, че през зимата ще бъде затрупано от снега заедно с неговите петстотин жители, две сковани от лед воденици, много кучета вълкодави, гласовити петли, снежни пъртини, кошове за кукуруз, под чиито стрехи висят обесени свраки, люлени от вятъра, за да плашат живите свраки, ята яребици под снега на нивите, ситни синигери, изпити от студения вятър. Според старите хора в селцето зимният вятър е толкова много лют и тъй зъл, че пие кило кръв от синигер! По поречието на река Златица димят стари топлици, останали още от римско време. По тези топлици древните римляни са копали чакъл и пясък, промивали са чакъла и пясъка и са добивали злато. Това се наричаше плавене на злато. Римляните си бяха заминали отдавна, но плавенето на злато остана и в моето детство още можеше да се видят край реката хора, заети с плавенето на злато. Бяха останали и топлиците, оградени с камъш и тръстика. В тези топлици идващите от север птици кацаха, за да се нахранят, да поспят и да продължат пътя си на юг по въздушните пътища на птиците. Учителят ни казваше, че над нас преминава Големият аристотелев път за прелет на птици, останал от много стари времена. По този небесен път при нас се отронваха не само диви гъски, но и лястовици и щъркели, а така също и пъдпъдъци, цигански петлета, бекаси и особено нежната и миловидна гургулица, с която горите ни бяха пълни. В селцето ни гургулицата бе на особена почит, защото се знаеше, че тя е подсказала на човека какво да прави с мъртвите. Според разказваното от старите хора, когато Каин убива Авел и се чуди какво да направи с трупа на убития, тогава над полето прелетяват две гургулици на път за Индия. Едната гургулица пада мъртва на земята, другата прави кръг и каца до мъртвата птица. Тя издълбава с човката си малка трапчинка, преобръща вътре в нея мъртвата птица и я затрупва с пръст. Като видял това, Каин сметнал, че гургулиците са пратени от небето, за да му покажат какво да прави с убития, и Каин направил каквото му показала гургулицата, полагайки тялото на Авел в земята. Това било и първото погребение на човек… Оттогава до ден-днешен нежната и миловидна гургулица все бърза по Големия аристотлев път, за да припомня на човека как трябва да погребва мъртвите.

Ако се огледаме внимателно около себе си, ние ще видим как навсякъде край нас се е изсипвала небесна благодат. Че малко ли е това — реката да ти носи златоносен пясък, да ти мели мливото във водениците и да ти дава възможност да плавиш злато! Всеки се гордее с това, което си има, някои от големите съседни села се гордееха с богаствата си и с това, че вършееха житото си с американски вършачки „Арканзас“, наричани по нашия край батози, докато ние вършеехме житото си със старовремската вършачка „Николае Фехер“, наричана снизходително Никола Феферката. Други се гордееха с валцовите си мелници и с това, че край тях минаваха влакове, железопътните спирки и гари носеха имената на селата им, но си нямаха Големия аристотелев път, за да може небето да изсипва над тях благодатта си, както щедро я изсипваше над нас.

Относно пътищата мога да кажа, че зимно време в разговорите често се споменаваше и селото Вълчедръм. Това село бе разположено по средата на пътя между Балкана и Дунава, на старовремски вълчи друм, подсказваше го и самото му име — вълчи — друм. Някога по тези места имало големи гори, през тях минавали глутниците на сивите планински вълци и си давали среща с белите карпатски вълци, идващи откъм влашките земи. Когато река Дунав замръзвала, белите вълци минавали леко по леда, за да нападат кошарите с овце по българските земи… По този вълчи друм стопаните отглеждали своите едри кучета вълкодави, наричани каракачански кучета заради това, че са разселени по тези места от овчарите каракачани. Някога каракачаните са се движели свободно със стадата си от Бяло море до Дунава и обратно. Това са все останки от древни миграционни пътища. Такива древни останки днес може да се видят в скандинавските страни, където лапландците придружават свободно своите еленови стада. В шведските планини съм виждал преди години лапландски селища със стада елени, както и лапландска църква със стенопис с Христово разпятие. Край кръста на разпънатия Исус стои и гледа кротко северен елен, приличен на елените, които докарват с шейна по нашите земи Дядо Мраз… Това, мисля аз, се все трохи от небесната благодат, отронени за нас.