Йордан Радичков: Страх

Вместо звъна на пари се разнася тракането на кречеталото; е позволението на читателя, тука и аз ще се намеся да кажа няколко думи за кречеталото: то е простият, но основен механизъм за обратна информация, то е като пъпна връв на цялата воденица, приема водните импулси и ритъма на водната фабрика, упражнява контрол върху струята от зърна, падащи от коша, и ако водата придойде по улея и започне да върти по-бързо воденичния камък, то кречеталото, винаги будно, се раздвижва по-пъргаво върху камъка, подскача като нестинарка, започва да тръска по-бързо коша със зърното, от което зърното потича по-обилно; или обратно. Не зная защо този изключително хитроумен и безкрайно прост механизъм за обратна връзка ние наричаме не особено любезно кречетало и със същата тази дума наричаме дърдорковците…

Така, ден и нощ, зиме и лете, почти без почивка, воденицата прехрани и отгледа сума народ от селото. Докато воденицата, заета със своята грижа, остаряваше, долу, в низината, взеха да никнат една по една парни мелници. (Куче влачи ги нарича огняни воденици.) Хората лека-полека почнаха да карат мливото си на огняните воденици и нашата старовремска воденица дни наред клечеше мълчаливо край воденичната вада, загледана към пътя, дали няма да се зададе кола, натоварена с чували. Рядко се отбиваше човек от селото, турил една крина на гръб, влизаше вътре, пушеха по някоя и друга цигара с воденичаря, воденицата се оживяваше, в дървеното колело се плискаше весело вода, кречеталото подрипваше напето и ек огласяше двата бряга на вадата: „Живи сме! Живи сме! Тука сме! Тука сме!“

Тъй човешкото сърце тупти в гърдите на човека, повтаряйки безспир: „Тук съм! Тук съм! Живи сме!“ Но мигар човекът обръща внимание на сърцето, което почуква отвътре: туп-туп! Човекът — рече ветеринарят — е вторачен в някое гръмко откритие или пък в някоя своя нелепа идея, човекът е съсредоточен към онова, което чука на вратата му, и ни за миг не поглежда към тихото, едва доловимо вътрешно почукване: туп-туп! Тъй и ние — въздъхна Куче влачи — обърнахме гръб на водното сърце, което туптеше през целия ни живот и пълнеше брашнениците с брашно, за да се вторачат в огняните воденици. Закупчикът и пощенецът поклатиха глави, отпиха от мастиката и закупчикът рече: То си е така! Едно си отива, друго идва! Дааа!… Неговото: Дааа! звучеше тръбно и гърлено като възгласа на дива гъска! Трооомб!

Из долината плъпва всякаква машинария, железни фабрики, циркуляри, газгенератори застанаха край бреговете на реката и реката, наситена с дъх на планини, на билки, на самодиви, пълна с пъргава риба, ту напета, ту игрива, ту нежна, изпълнена с леност, като женска милувка, или пък могъща, когато трябва да задвижи водни гатери и воденици, да накара да затреперят от ударите на водните чукове тепавиците, същата тази река, пълна с жизненост от зачатието на света, изведнъж помръкна и понесе покрай помръкналите си брегове товара на сивите фабрични отпадъци. Река и воденица се обгърнаха с меланхолия 1 1 Меланхолия. Според синонимния речник — тъга, скръб, печал, затъженост, униние, угнетение, песимизъм, мрачно настроение, депресия, потиснатост, потиснат дух. . Една сутрин воденичарят, след като се бе взирал дни и седмици наред към селото с надеждата да зърне мливар по пътя, се качи на керепа. Той беше самотен човек, дошъл на воденицата от село Рабиша. Водата тук стихваше, завърташе се, облизваше с муцуна каменното корито и ненамерила пролука, се измъкваше изпод ставилото и плъзвате като влечуго по улея. Воденичарят видя себе си надвесен над водата, отражението насреща му бе неприветливо, затуй човекът се отдръпна назад. Водата завъртя образа на човека със сламена шапка, преобърна го и го понесе стремглаво по улея.

„Боже, воденицата!“ — извика човекът с такъв ужас, сякаш жив го хвърляха върху озъбените перки на водното колело. Водното колело се въртеше лудо, в един миг пое отражението на човека и в следващия миг всичко се превърна във воден прах.

„Амин!“ — рече човекът и се пресегна, та пусна ставилото.

Воденицата млъкна, само водата продължи да се оттича и да пада на едри капки, напомняйки на пресекулки за отшумяло събитие. Тъй капчукът от стряхата ни напомня за преминалия дъжд, тъй се оцеждат и капят в нас звънките капчуци на изживяна радост или сълзите на отминала скръб. Понякога ни едно събитие не ни е докоснало и въпреки това човек усеща как вътре в него набъбва и се сцежда влага и от време на време вяло ще се отрони и още по-вяло ще тупне набъбналата капка. Туй е меланхоличният капчук на човека; въпреки всички усилия неговата могъща душа не успява да превърне тази таеща влага в светла роса, затуй вътре в нас ще продължи да отеква като в празен параклис меланхоличният капчук… Воденичарят се бе излегнал на дървения одър в потъналата в паспал стаица, гледаше тавана и слушаше как на пресекулки падат тежки капки и се удрят в наранената му душа. Пък и не само в душата му се сцеждаше тази вода, ами цялата воденица се отцеждаше и отвсякъде се чуваха глухи удари, чиито интервали нарастваха. Помежду интервалите той чу някои да говорят върху каменния покрив на воденицата: