Йордан Радичков - Страх

Ако има задгробен живот, то можем да приемем, че понякога воденичарят Рабиша сяда върху могилката си и заслушан в жуженето на пчелите, гледа към скритата в зеленина воденица; вместо разпрегнати коли на мливари и декамеронови истории пред воденицата са запрени велосипеди, автомобили и файтони, едни на път за минералните бани за бездетни жени, другите — идващи от баните. А може човекът отдавна да е в рая, застанал на прага на някоя от небесните воденици, готов да посрещне праведници мливари или пък бъбре с праведничките, за ти с белене на райско платно във воденичната вада, иодирет — нали бая височко полите си — греховен навик, останал им от земята… Ние не знаем това, до него ние нямаме достъп.

Преустройството на воденицата съвпада с внезапното поникване из цялата ни страна на безброй битови ханчета: рибни ханчета, воденици, овчарски егреци, комитови ханчета, каракачански, цигански табори, хански шатри, леща-ханчета, табии и прочие, и прочие. Старата воденица бе подновена, направиха й малка веранда, белосаха я, нашариха я, околовръст наредиха воденични камъни и няколко водни колелета, туриха в двора желязна помпа за вода, изписаха букви на фасадата й, та от безименна воденица тя стана ханче с име, презиме и фамилия, на разклона на пътя се тури стрелка, за да сочи право към ханчето, канцеларията на комбината за битови услуги се лиши от радиограмофона си, предостави го на ханджията заедно с няколко плочи с народна музика. Подобно на воденичаря и ханджията бе човек от село Рабиша, накуцваше с единия крак, бе пъргав, ловеше риба от реката за по-отбраните посетители, отглеждаше и малко зеленчук за салати. Ханджията не донесе блясък със себе си, но внесе уют и домашност в ханчето, хората свикнаха да се отбиват в него. Ако трябва да се изразим схематично, лека-полека колелото се завъртя. Един ден обаче дойде комисия, направи оглед и посредством не знам какви разпоредби битовото ханче бе иззето от селото и бе предадено на „Балкантурист“. Нов управител се назначи на мястото на стария ханджия. Щом дойде, той рече: „Кви са тия самодейни работи!“, запретна се и направи много нови преустройства и допълнения. Беше енергичен и инициативен човек, изготви меню само от воденичарски ястия, губи се няколко дни в града и докара оттам европейски грил. Лъскавото метално животно със стъклен търбух застана по средата на ханчето, почна да преобръща и да пече пилета в стъкления си търбух и много народ се извървя от селото да се запознае с европейското метално животно.

За да увери клиентите, че в ханчето се сервира само прясна стока, новият управител закупи два кафеза с живи пилета от птицефермата и ги постави пред входа от двете страни на помпата. В единия кафез имаше бели ярки, в другия — все червени петлета. Петлетата по цял ден кукуригаха и бяха допълнителна реклама на заведението. По-нататък ние ще се върнем отново към кафезите с живи пилета, нека сега не прекъсваме последователност-та на разказа. Всичко тръгна гладко, но новият въодушевен управител на няколко пъти се оплака, че нощем някой вдига ставилото и че водата започва да върти празните воденични камъни. Новият управител предполагаше, че това е дело на стария ханджия, че той бил недоволен, загдето ханчето е минало под емблемата на „Балкантурист“, и за да отмъсти за отстраняването си, идва нощем късно да вдига ставилото. Някои на шега казваха, че може би Рабиша е станал вампир и идва нощем да пуска воденицата. Тази шега обаче се отхвърли, защото никой не вярваше във вампири, духове и свръхестествени сили, и се сметна, че просто нощем водата приижда повече, минава над преливника и се устремява по улеите.

Ако една работа намери своето обяснение, то тя става проста, но трябва да кажа тука, че не беше никак приятно заспалото ханче да се събуди изведнъж — водното колело задвижваше воденичния камък, кречеталото започваше да подскача и да подвиква: „Тука сме!… Живи сме!…“ Червените петлета по никое време почваха да кукуригат, младите ярки кудкудякаха подплашено, а новият управител запалваше светлината, излизаше навън, качваше се горе на керепа и доста изненадан откриваше, че ставилото е махнато, че цялата вода е освободена и с бучене се хвърля върху водното колело.

Тъкмо за това говореха четиримата мъже, споменати в началото на нашия разказ, седнали на студена мастика в прохладното ханче. На централно място на масата седеше ветеринарят, от двете му страни се бяха разположили доста юнашки снабдителят, или закупчикът на стопанското предприятие „Родопа“, и пощенският раздавач на селото в пълна пощенска униформа, пълен с всякакви хипотези. Снабдителят бе човек як, с подбръснати мустаци, пощенецът бе човек дребен на ръст, но набит, по сила и здраве едва ли щеше да отстъпи на снабдителя. Ветеринарният нямаше мустаци, но за сметка на мустаците бе пуснал дълги бакенбарди, те влизаха на два пръста под ушите му, къдреха се и хвърляха бакърени оттенъци върху слабото одухотворено лице на човека.