Йордан Радичков - Страх

Независимо от всичко обаче човекът продължаваше да стиска питката и да се държи за нея, тъй като в тоя момент тя бе единствената му опора. Фабриките продължаваха да бръмчат в ушите му, бълваха дим, ръмжеха заканително, пъшкаха и му подвикваха с парни свирки: „Дай питката!“ „На!“ — казваше човекът от време на време и показваше лакътя си на ръмжащите фабрики.

В селото с лай го посрещнаха кучета, човекът сметна, че те се втурват отгоре му заради питката, затуй и на кучетата показа лакътя си и им рече: „На!“ Добитък надничаше през оградите на дворовете, овце го гледаха и блееха, крави мучеха, една коза дори вървя известно време подире му, като му подвикваше, но той и на добитъка наказваше лакътя си и му викаше: „На!“ Когато мина покрай селската фурна, видя вътре във фурната да фучи нафтова дюза и един оплескан с нафта субект да опалва пещта. Хлябове стоеха наредени върху дървения тезгях и отвсякъде идеше дъх на нафта. Човекът погледна своята питка, тя дъхтеше на огнище, на пепел и на жарава. Нафтовата дюза продължаваше да бълва огън покрай субекта и да фучи като едноглав змей, той и на дюзата показа лакът и й рече: „На!“

Същото това човекът повтори и в канцеларията на комбината за битови услуги, когато му казаха, че закриват воденицата поради липса на мливо и че на нейно място ще открият битово ханче.

Главният счетоводител със сатенени ръкавели, дълги до мишниците, се зае да убеждава воденичаря, че комбинатът развива дейност, много по-голяма от дейността на която щеш организация да вземеш, че комбинатът трябва да бръсне населението и да кърпи обущата му, да му поправя телевизорите и радиоапаратите, да пренавива намотките на електромерите, да разменя вълната срещу жакардови килими, да поправя каруци н електрически печки, да изпълнява всички видове шивашки поръчки, да боядисва прежда, да влачи вълна и да разчепква дреб на дарака, да поддържа два циркуляра за рязане на дърва по дворищата, да калайдисва селския бакър, да пере и да къпе населението в новооткритата баня с курни и душове, да меси и да пече хляба и т.н., и т.н.

— Ааа, видях ви хляба! — рече му воденичарят. — Алал да ви е!

Навън той зърна край стената да клечи куче, подхвърли му залък от питката, рече му: „Вземи за бор да прости!“, кучето улови залъка във въздуха и тръгна подир човека. Той продължи да върви по улицата. Ако видеше крава или биволица да си протяга главата към него и да души въздуха с разширени ноздри, отчупваше и подаваше от питката. Козата, която го бе проследила известно време при влизането му в селото, пак се появи, той и на нея даде с думите: „Бог да прости воденицата!“ — и докато премине половината село, забеляза, че много добитък и кучета вървят подире му. Между добитъка стъпваше напето и един гащат петел, кълвеше тук и там по някоя изпаднала троха и внимаваше някое от големите животни да го не настъпи по крака с копитото си.

Питката се свърши, брашненият човек отри ръцете си една о друга, спря се и рече на добитъка и на кучетата: „Няма вече! Питката свърши!“ Овцете блейнаха, чу се мучене, кучетата почнаха да скимтят и да мърморят нещо под носа си, петелът попита: „Какво? Какво?“, щото стоеше най-отзад, и като слушаше добитъка около себе си, на човека му се струваше, че всички викат: „Дай! Дай още от питката!“ Той се обърна кръгом и тръгна по улицата, а добитъкът и кучетата се спогледаха и тръгнаха и те подире му.

Въодушевление постепенно завладя човека, той почна да крачи по-бодро по улицата, а и добитъкът почна да крачи, а по-едра крачка подире му и все повече и повече врявата се засилваше. Реши в един миг, че ще заведе всичко това, дето е подире му, на воденицата, че ще опече една голяма питка в жаравата и ще излезе навън пред вратата да храни добитъка по най-библейски начин, а през това време ще надойдат хората от селото, ще погледнат, ще свалят каните си и ще се прекръстят, щото изведнъж ще разберат каква огромна несправедливост са извършили, изоставяйки воденицата. А той няма да поглежда към хората, само ще отчупва големи късове и ще ги подава на добитъка, добитъкът ще протяга кротко шия, ще взема кротко хляб от дланта му и още по-кротко ще се отдръпва назад… Той ще раздава пред воденицата дотогава, докато види, че първите каруци с мливо се задават по пътя, и ще каже: „Време е да вдигна ставилото!“, ще се качи горе при улеите, ще вдигне ставилото и лудата вода ще се хвърли право надолу към водните колелета, за да ги завърти.

Но когато се обърна, брашненият човек видя, че добитикът се бе спрял далеко зад него, кучетата се подписваха върху зидовете, кравите махаха с опашките си, а овцете, посбутвайки се една друга, се отдалечаваха. Добитъкът постепенно се разпръсна, петелът се покачи на една ограда, извика няколко пъти и след като съобщи каквото трябваше, скочи на пътя и се спусна да гони летяща ниско буболечка. Човекът постоя, постоя, завъртя се в собствената си пустотия, почеса се по врата и рече: „Време е да пущаме ставилото! (Воденичарите спускат ставилото, когато мливото в коша се свърши и водата по улеите трябва да секне.) Хайде, Рабишо! Хайде, брашнени човеко!“