Робърт Шекли - Призрак V

Пред очите му нещо се придвижи. Алармата не сработи, както и снощи.

Грегър бавно вдигна поглед. Нещото пред него беше високо десет метра и приличаше на човек с крокодилска глава. Туловището имаше малинов цвят с напречни вишневи ивици.

— Привет — поздрави чудовището.

— Здравей — отзова се Грегър.

Бластерът лежеше на масата, на някакви си два метра от него и той си мислеше дали чудовището ще го нападне, ако се протегне да го вземе?

— Как да те наричам? — попита Грегър със спокойствието на човек, изпаднал в силен шок.

— Аз съм Хващачът на Гърла — представи се гостът. — Хващам всякакви неща.

— Колко интересно! — ръката на Грегър се прокрадваше към бластера.

— Хващам нещата, наречени Ричард Грегър — весело добави чудовището. — Обикновено ги хапвам с шоколадова гарнитура.

Протегна към Грегър дясната си лапа. Държеше шоколад, а на етикета пишеше: „Смайг“ — превъзходна гарнитура към Грегъровци, Арнолдовци и Флиновци". Пръстите на Грегър докоснаха бластера. Той уточни:

— Имаш намерение да ме изядеш, така ли?

— Разбира се — увери го Хващачът.

Грегър успя да грабне бластера. Свали предпазителя и откри огън. Зарядът премина през гърдите на госта, опърли пода, стените и веждите на Грегър.

— Така не можеш да ме убиеш — поясни чудовището. — Много съм висок…

Бластерът падна на пода. Хващачът се наведе над Грегър.

— Днес няма да те ям — предупреди той.

— Няма ли? — успя да каже Грегър.

— Не. Имам право да те изям само утре, на първи май. Такива са условията. Днес минах само да те помоля за една услуга.

— Каква?

Хващачът се усмихна.

— Бъди добър и изяж поне пет-шест ябълки, утре. Придават на месото толкова чудесен вкус!

С тези думи чудовището изчезна.

С треперещи ръце Грегър включи апарата и разказа всичко на Арнолд.

— Така значи, Хващачът на Гърла. Това е решаващото доказателство. Всичко съвпада.

— Какво съвпада, бе? Какво става тука?

— Първо направи това, за което ще те помоля. Трябва сам да се убедя.

Спазвайки инструкциите на Арнолд, Грегър разопакова лабораторното оборудване. Извади всевъзможни епруветки, колби и реактиви. Смесва, налива и прелива точно както му беше заповядано. Накрая сложи сместа над огъня.

— Готово — каза той и се върна при апарата. — Ще ми обясниш ли сега какво става тук?

— Ама разбира се. Успях да открия в опалианския речник твоя „тхаклит“. Думата означава „многозъб призрак“. Слънцепоклонниците са родом от Опал II. Нещо да ти говори това?

— Погубил ги е роден призрак — ехидно отговори Грегър. — Превърнал се е на заек и е пристигнал с техния кораб. Сигурно над тях е тегнело проклятие и…

— Успокой се бе, човек! — прекъсна го Арнолд. — Призраците нямат нищо общо. Разтворът завря ли?

— Още не.

— Да ми кажеш като заври. Сега да се върнем към живите дрехи. Напомнят ли ти нещо?

Грегър се замисли.

— Май нещо от детството… Глупости, и врабчетата ще ми се смеят.

— Давай, давай, казвай — настояваше Арнолд.

— Като малък избягвах да си оставям дрехите на облегалката на стола. В тъмното винаги имах чувството, че там седи я друг човек, я дракон, я нещо такова. Сигурно всяко дете има подобни страхове. Но с това не може да се обясни…

— Може, може, и още как! Спомни си сега за Хващача на Гърла.

— Какво още да си спомням?

— Нали ти го измисли! Забравил ли си? Бяхме на по осем-девет години — аз, ти и Джими Флин. Измислихме най-гадното чудовище, което можехме да си представим. То си беше наше, персонално. Искаше да изяде само мене, тебе и Джими, при това непременно с шоколад за гарнитура. Обаче имаше право да ни хапне само на първо число от месеца — тогава ни пишеха оценките в училище. От него можехме да се избавим по един единствен начин — като произнесем вълшебната думичка.

Сега Грегър действително си спомни. Удиви се, че всичко това се е изтрило безследно от съзнанието му. Колко нощи не беше спал в очакване на Хващача! В сравнение с тези страхове лошите оценки бяха просто смехория.

— Кипи ли разтворът? — осведоми се Арнолд.

Грегър послушно погледна към колбата.

— Да.

— Какъв е на цвят?

— Синьо-зелен. По-скоро син.

— Правилно. Можеш да го излееш. Трябва да се проведат още няколко опита, но в общи линии решихме проблема.

— Как така? Що не вземеш да ми обясниш най-после?

— Много е просто. На планетата няма животни. Привидения също няма. Поне толкова могъщи, че да избият отряд въоръжени хора. Мисълта за халюцинации идва от само себе си. Затова се заех да разбера, какво ги предизвиква. Оказа се, че има много вещества с подобно действие. Покрай земните наркотици в „Каталог на извънземните редки съединения“ преброих над десет газа, предизвикващи халюцинации. Има и стимулиращи, и депресиращи. Вдъхваш — и вече се чувстваш гений, червей или орел. По твоето описание излиза, че там има газ, който в каталога фигурира под името Лонгстед-42. Тежък, прозрачен газ, без мирис, физиологически безвреден. Стимулира въображението.