Робърт Шекли - И нещо даром

— Искам дом! — твърдо заяви Джо и натисна бутона.

Появи се човек в акуратен, делови сив костюм и пенсне.

— Разбира се, сър — каза той и заоглежда местността. — Все пак трябва малко по-подробно да развиете мисълта си. Искате ли нещо в класически стил — бунгало, ранчо, лятна резиденция, крайградска вила, замък, дворец? Или нещо по-примитивно като вигвам или иглу? Може би нещо ултрасъвременно — къща с полуфасада, здание в духа на Обтекаемите Форми, дворец в стил Миниатюрна Пещера?

— Какво казахте? — прекъсна го Колинс. — Не знам. Какво бихте ме посъветвали?

— Неголяма вила — без да се замисля отговори агентът. — Клас „А“ обикновено започват с това.

— Така ли?

— Да. После се местят на по-топло местенце и си строят дворци.

Колинс искаше да поразпита още малко, но премисли и се отказа. Всичко вървеше гладко. Тези хора го считаха за клас „А“ и истински стопанин на Утилизатора. Просто нямаше смисъл да ги разочарова.

— Погрижете се всичко да бъде наред — поръча той на агента.

— Разбира се, сър. Това е мое задължение.

През останалата част от деня Колинс се излежаваше с изстудено питие в ръка, докато работниците от строителната фирма „Максимо Улф“ материализираха необходимите строителни материали и издигаха къщата.

Получи се дълга, ниска сграда с двадесетина стаи. Според новите критерии на Колинс, това беше повече от скромно. В строежа бяха използвани най-добрите материали, проектът беше изготвен от знаменития Мик от Дегма, а интериорът бе дело на Тоуидж. Непосредствено до къщата построиха Муловски плувен басейн и английски парк, оформен от Виериен.

Привечер всичко беше завършено. Малката строителна бригада прибра инструментите си и се изпари.

Колинс заповяда на готвача да приготви лека вечеря. После седна в огромния, прохладен хол, запали цигара и започна да премисля изминалите дни. Срещу него на пода мелодично жужеше Утилизаторът.

Джо решително отхвърли всички свръхестествени обяснения. Разните духове и демони изобщо не пасваха. Домът му бе построен от най-обикновени човешки същества, които се смееха, викаха бога и псуваха като всички хора. Утилизаторът представляваше едно хитроумно изобретение, чийто принцип на действие оставаше неизвестен за него, но той нямаше никакво желание да го разбере.

Можеше ли тази машина да попадне в стаята му от друга планета? Май че не става. Едва ли биха научили английски заради него.

Явно Утилизаторът беше дошъл от Бъдещето. Обаче как?

Колинс се отблъсна от облегалката на креслото и запали нова цигара. Какво ли не става. Нима не можеше Утилизаторът поради някаква причина просто да е попаднал в Миналото? Сигурно. Нали създава какво ли не от нищото, а това е къде-къде по-трудно.

Бъдещето сигурно е прекрасно, мислеше си Колинс. Машина, която изпълнява желания! Какво постижение на цивилизацията! От вас се иска само да си пожелаете нещо. Колко просто! Ето, моля! Сигурно след време ще махнат и червения бутон. Тогава всичко ще става без загуба на излишна енергия.

Разбира се, трябва да бъде много внимателен. Все още съществуват законният собственик на машината и другите представители на клас „А“. Сигурно ще се опитат да му отнемат Утилизатора. Тези машинки може да са семейни реликви…

С периферното си зрение улови някакво движение. Утилизаторът трепереше като сух лист.

Колинс се намръщи и се приближи към машината. Лека пара бе обвила Утилизатора, сякаш беше прегрял.

Нима го е натоварил прекалено много? Може би ако му плисне една кофа студена вода…

Чак сега забеляза, че Утилизаторът видимо се смалява. И трите му измерения не превишаваха петдесет сантиметра. И продължаваше да се топи пред очите му.

Стопанинът? Или онези от клас „А“? Вероятно това е микротрансформацията, за която говореше Лийк. Колинс успя да съобрази, че ако веднага не вземе мерки, Изпълнителят на Желания ще стане съвсем невидим.

— Охранителна служба „Лийк“! — извика Колинс. Натисна бутона и бързо дръпна ръката си. Машината бе порядъчно нажежена.

Лийк се появи в ъгъла, облечен с тениска и голф-панталони.

— Нима всеки път, когато…

— Направи нещо! — извика Колинс и посочи Утилизатора, който беше станал тридесетсантиметров и нагорещен до червено.

— Нищо не мога да направя — отговори Лийк. — Имам лиценз само за издигане на времеви стени. Трябва да се обърнете към „Микроконтрол“ — той помаха със стика за голф и изчезна.

— „Микроконтрол“! — завайка се Джо и посегна към бутона, но веднага си дръпна ръката. Размерите на Утилизатора не бяха по-големи от десет сантиметра. Бутонът изглеждаше като главичка на карфица и едва се виждаше.