Робърт Шекли - И нещо даром

— Искам хиляда долара в дребни банкноти с нерегистрирани номера — боязливо произнесе Колинс. Когато жуженето се усили, той натисна бутона. Пред него израстна една купчинка пет– и десетдоларови банкноти. Не бяха нови, току-що отпечатани, но това безспорно бяха пари.

Колинс подхвърли нагоре една шепа банкноти и с умиление гледаше как красиво се сипят на пода. После се изтегна на леглото и се зае да крои планове.

Преди всичко, трябваше да разкара машината от града — някъде на север, в някое тихо местенце, далеч от любопитни съседи, които си пъхат носа където не им е работата. При новите обстоятелства отпътуването му можеше да се окаже проблем. Но после, след като всичко се нареди, щеше се премести в централните щати или…

В стаята се чу някакъв подозрителен шум.

Колинс скочи на крака. В стената се образува дупка. Някой с шум се промъкваше през нея.

— Нищо не съм искал от тебе! — извика Джо на машината.

Дупката се разширяваше. Показа се грозен, червендалест мъж, който сърдито се мъчеше да се провре в стаята. Наполовина вече беше вътре.

Колинс бързо съобрази, че обикновено всички машини са нечия собственост. Явно и Изпълнителят на Желания принадлежеше някому и той никак не се е зарадвал, че машинката му е изчезнала. Сега сигурно ще е решен на всичко, за да си я върне. Може би няма да се спре и пред…

— Защити ме! — извика Колинс и натисна червения бутон.

Появи се дребен, плешив мъж в ярко сако. Прозяваше се, сякаш току-що се бе събудил.

— Времева служба за охрана „Санис Лийк“ — каза той и разтърка очи. — Аз съм Лийк. С какво мога да ви бъда полезен?

— Разкарайте този натрапник от тук! — заповяда Колинс.

Лийк извади от джоба си парче блестящ метал. Червендалестият се развика:

— Чакай! Не разбираш! Тоя тука…

В това време служителят от охраната насочи към него металното парче. Грозният изохка и изчезна. Почти едновременно с това се възстанови и стената.

— Убихте ли го? — попита Джо.

— Не, разбира се — отвърна Лийк, докато пъхаше инструмента си обратно в джоба на сакото. — Просто го завъртях около оста. Няма да се вре повече тука. Поне не по този начин.

— Искате да кажете, че ще търси други пътища?

— Не е изключено. Може да опита микротрансформация или дори одушевяване. — Лийк внимателно се вгледа в Колинс. — Този Утилизатор ваш ли е?

— Разбира се! — Джо започна да се поти.

— Имате клас „А“?

— Вие как мислите? Нали имам машината.

— Не се обиждайте — сънливо каза Лийк. — Питам ви за ваше добро. Къде ли не ходите вие от Клас „А“! Защо сте се върнали тук? Да не би да пишете някакъв исторически роман?

В отговор Колинс само се усмихна загадъчно.

— Е, трябва да бързам — каза Лийк и се прозина като хипопотам. — Не ме оставят на мира нито през деня, нито през нощта. В каменоломната май си беше по-добре.

Изчезна преди да е завършил новата си прозявка.

Дъждът не спираше да вали, от тавана продължаваше да капе. През вентилационната шахта се чуваше нечие мирно похъркване. Колинс отново остана сам със своята машина.

И с хиляда долара в дребни банкноти, разпилени по пода. Нежно потупа Утилизатора. Ония от клас „А“ добре се бяха уредили. Прииска ти се нещо — никакъв проблем. Изговаряш го и натискаш бутона. Истинският стопанин не без основание тъгуваше за машинката си.

Лийк каза, че червендалестият сигурно ще опита да си я вземе и с други способи. Какви ли могат да бъдат те?

Впрочем не е ли все едно? Колинс започна да събира парите от пода и тихичко да си подсвирква. Докато машината е тук, без бой няма да я даде.

В следващите няколко дни животът на Джо Колинс рязко се измени. С помощта на товарачите от фирма „Грижовният Майнъл“ той пренесе Утилизатора на север. Там купи малък хълм в пустинната част на Адирондакския горски масив. Получи нотариалния акт и се усамоти във владението си, на няколко километра от шосето. Двамата товарачи тежко въздишаха, бършеха потта от зачервените си лица и едва мъкнеха Утилизатора през храсталаците.

— Оставете го тук и се омитайте! — каза Колинс. За тези няколко дни беше станал много самоуверен.

Онези въздъхнаха и изчезнаха. Колинс се огледа. Наоколо се простираха безкрайни, пусти борови и брезови гори. Въздухът беше влажен и ароматен. По върховете на дърветата весело пееха птички. От време на време по клоните прескачаха белки и катерички.

Природа! Колинс винаги бе обичал природата. Ето тук е идеалното място да си построи внушителен дом с плувен басейн, кортове и малко летище.