Робърт Шекли - Нещо за нищо

А беше ли чул глас? Не можеше да е сигурен. Когато след това се замисли, Джо Колинс си даде сметка, че лежи в леглото и че е твърде уморен даже да свали калните си обувки от одеялото. Гледаше втренчено паяжината от пукнатини по мръсния жълт таван и наблюдаваше как водата бавно и тъжно се процежда през тях.

Вероятно се бе случило наистина. Зърна металически отблясък. Край леглото. Надигна се. На пода, на място, където допреди малко нямаше нищо, сега имаше машина.

В първия момент на изненада си помисли, че чува далечен глас:

„Ето, това решава въпроса.“

Не беше сигурен за гласа. Но машината несъмнено беше там.

Коленичи, за да я разгледа. Представляваше куб със страна около петдесет сантиметра и жужеше тихо. По сивата й повърхност нямаше нищо, освен един червен бутон в ъгъла и месингова табела в средата. На табелата пишеше: „УТИЛИЗАТОР КЛАС А, СЕРИЯ АА-1256432“. И отдолу: „ВНИМАНИЕ! ТАЗИ МАШИНА ТРЯБВА ДА СЕ ИЗПОЛЗВА САМО ОТ КЛИЕНТИ КЛАС А“.

Това беше всичко.

Нямаше копчета, циферблати или разни други неща, които Колинс свързваше с машините. Само месинговата табела, червеното копче и жуженето.

— Откъде се взе? — попита Колинс. Утилизаторът клас А продължаваше да жужи. Всъщност не беше очаквал да получи отговор. Седеше на ръба на леглото и наблюдаваше машината замислено. Въпросът беше какво да прави с нея.

Докосна червения бутон предпазливо, като нито за миг не забравяше, че няма голям опит с машини, които се появяват от никъде. Може би подът щеше да се отвори, ако го натисне? Или от тавана ще започнат да падат малки зелени човечета?

Но той нямаше абсолютно нищо за губене, така че натисна леко бутона.

Не се случи нищо.

— Добре де, направи нещо! — възкликна Колинс, който се почувства определено разочарован. Утилизаторът продължаваше да жужи тихо.

Е, винаги можеше да го занесе в заложната къща. Честният Чарли щеше да му даде поне долар за метала. Опита се да го вдигне. Не помръдна. Опита пак и след като напрегна всичките си сили, го повдигна на сантиметър от пода. Пусна го и седна на леглото задъхан.

— Ще ми трябват поне двама души, за да ми помогнат — каза Колинс на утилизатора. В този момент жуженето стана по-силно и машината започна да вибрира.

Колинс я гледаше, но пак не се случи каквото и да било. Хрумна му нещо и натисна червения бутон още веднъж.

В същия миг се появиха двама едри мъже, облечени в груби работни дрехи. Огледаха утилизатора критично и единият каза:

— Слава Богу, че е от малкия модел. Големите са адски неудобни за носене.

— По-зле е от мраморната кариера, нали? — отвърна другият.

Обърнаха се към Колинс, който ги гледаше зяпнал от почуда. Най-накрая единият от мъжете каза:

— Добре, приятел, нямаме на разположение цял ден. Къде искаш да го занесем?

— Кои сте вие? — успя да изграчи Колинс.

— От транспортната фирма. Приличаме ли ти на естрадни певици?

— Но… откъде се взехте? — настоя Колинс. — И защо ?

— Ние сме от транспортната компания Поуха Минил — обясни мъжът. — Дойдохме, защото поиска да пренесем това нещо, ето защо. Сега ни кажи къде.

— Вървете си — отсече Колинс. — Ще ви повикам по-късно.

Хамалите свиха рамене и изчезнаха. В продължение на няколко минути обърканият Колинс не успя да отдели очи от мястото, където бяха. После се втренчи в утилизатора клас А, който продължаваше да жужи тихо.

Утилизатор? Можеше да измисли по-свястно име.

Машина на желанията.

Не беше особено изненадан. Когато стане чудо, само посредствените прозаични типове не могат да го възприемат. Колинс определено не беше от тях. Беше свикнал да се примирява.

През по-голямата част от живота си бе желал, бе се надявал, бе се молил да му се случи нещо чудесно. В гимназията бе мечтал някоя сутрин да се събуди със способността да научава уроците си, без досадната необходимост да ги учи. В армията бе желал някоя вещица или джин да го изпрати дневален в спалното, вместо да бие крак на плаца с останалите.

След казармата Колинс избягваше да работи, защото психологически не беше приспособен за това. Беше се носил по течението с надеждата някой приказно богат човек да промени завещанието си и да му остави всичко.

Всъщност не бе очаквал да се случи каквото и да било, но когато най-накрая нещото се случи, бе готов да го възприеме.

— Искам хиляда долара в малки небелязани банкноти — каза той предпазливо. Когато жуженето стана по-силно, натисна бутона. Пред него се появи купчина изпоцапани банкноти от по един, пет и десет долара. Не бяха чисто нови, но пък определено си бяха пари. Хвърли една шепа към тавана и се наслади на красивото им падане към пода. Изтегна се на леглото и се зае да крои планове.