Робърт Шекли - Измерения на чудесата

Отидоха в Залата на страничните шумове. Тук Кармоди се вслушваше в звуците на непрекъснато течащо тоалетно казанче, в пищната музика на уличната врява, във възбуждащия трясък на катастрофа, в гърления рев на тълпа. С тях се смесваха Съпровождащите шумове — бръмченето на бутален двигател, тракането на занитващ апарат, мощният грохот на пневматичен чук. По-нататък се намираше Залата на свръхзвуковия удар, от която Кармоди се измъкна бързешком.

— Правилно — одобри Марунди. — Опасно е. Но доста хора влизат в залата, някои остават по пет-шест часа.

— Ха! — възкликна Кармоди.

— Може и така да е. А сега ето го и ключовия звук на нашата изложба — любимия тътен на боклукчийски камион, смилащ боклука. Прекрасен е, нали? Оттук се минава към изложбата на празни бутилки. Тя е точно копие на метро. Предвидена е да възпроизвежда всяко друсане и залитане, а въздушната й среда е специално задимена от „Уестингхауз“.

— Какви са тези крясъци? — попита Кармоди.

— Гласове на герои — отвърна Марунди. — Първият е на Ед Брун от „Грийн Бей Пекърс“, най-добър защитник в професионалната лига. След това е пискливото скимтене на последния кмет на Ню Йорк. После…

— Да продължим — предложи Кармоди.

— Бива. Вдясно е крилото на Графитите. Вляво е модел едно към едно на старовремска евтина квартира (за мен това е вдъхновен пример за романтика). А пред себе си виждаш нашата колекция от телевизионни антени. Тази е британски модел, около 1960 година. Забележи строгостта, сдържаността. Сравни я с камбоджанското изделие от 1959-а. Виждаш ли пищните извивки на източния модел? Това е народното изкуство, изразяващо се в жизнеспособна форма.

Марунди застана с лице към Кармоди и заговори убедено:

— Виж и повярвай, приятелю. Това е прииждащата вълна на бъдещето. Някога хората се съпротивявали на последствията от всекидневното. Но тези времена отминаха безвъзвратно. Сега знаем, че изкуството е самият предмет и свойството му да преминава в разточителство. Не попарт, бързам да отбележа, което се присмива и преувеличава. Това е народно изкуство, то просто съществува. Това е епохата, когато ние безусловно приемаме неприемливото и по този начин изявяваме естествеността на нашата изкуственост.

— Не ми харесва! — възпротиви се Кармоди. — Сийдрайт!

— Кого викаш? — попита Марунди.

— Сийдрайт! Сийдрайт! По дяволите, махни ме оттук!

— Той превъртя — затюхка се Марунди. — Някъде наблизо да има лекар?

Незабавно се появи нисък набит мъж в цял гащиризон. Носеше малка черна чанта със сребърна табела, на която беше изписано „Малка черна чанта“.

— Аз съм лекар — заяви той. — Я да го прегледам.

— Сийдрайт! Къде си, да пукнеш дано?

— Хъммммм, ясно — проточи лекарят. — Този човек проявява всички признаци на остра загуба на халюцинации. Хъмм. Да, опипвам главата и откривам твърд масивен израстък. Дотук е нормално. Но другото… хъмм, изумително! Горкият човек буквално умира от глад за илюзии.

— Докторе, можете ли да му помогнете? — попита Марунди.

— Точно навреме ме повикахте. Състоянието е обратимо. Разполагам с божественото лекарство за всички болки.

— Сийдрайт!

Лекарят извади кутия от Малката черна чанта и сглоби лъскава спринцовка.

— Стандартното ободряващо средство — обясни той на Кармоди. — Няма защо, за което да се притеснявате, не би навредило и на дете. Съдържа изключително приятна смес от ЛСД, барбитурати, амфетамини, транквилизатори, психостимулатори и други полезни неща. И мъничко арсеник, придава блясък на косата. Сега стойте мирно…

— Проклет да си, Сийдрайт! Измъкни ме оттук!

— Боли само докато има болка — увери го лекарят, насочи иглата и я заби.

В същия миг или почти в същия Кармоди изчезна.

В Замъка настъпи смайване и бъркотия, те отшумяха чак когато всеки си боцна дозата. След това пренебрегнаха случката с олимпийско спокойствие. Свещеник напевно редеше към Кармоди:

— Ти, който беше в повече, сега се възнасяш към великото царство на Излишното в небесата, където има място за всички ненужни неща…

Но Кармоди, тласкан от верния Сийдрайт, продължи напред през безбройни светове. Движеше се в посока, която е най-уместно да наречем „надолу“, през безкрайни потенциални Земи, в гъмжилото от невероятностите и накрая в поредиците от въображаемите невъзможности.

Печалбата го гълчеше:

— Кармоди, ти изостави собствения си свят! Съзнаваш ли това?

— Да, съзнавам.

— И вече няма път назад.