Робърт Шекли - Измерения на чудесата

— Е? — обади се Печалбата. — Това ли е?

— Още проверявам. Но засега изглежда съвсем приемливо.

Пресече улицата и надникна в закусвалнята на Едгар. Нищо не се бе променило. Зад бара седеше хубавичко момиче, което отпиваше от чаша газирана вода. Кармоди веднага я позна.

— Лана Търнър! Ей, Лана, как си?

— Добре съм, Том — отвърна Лана. — Отдавна не сме се виждали.

— Ходих с нея в гимназията — обясни той на Печалбата, когато продължиха по пътя си. — Чудно как човек си спомня нещата едно по едно.

— Сигурно — неуверено изрече Печалбата.

По-нататък се пресичаха „Мейпълуд Авеню“ и „Саут Маунтийн Роуд“. На кръстовището стоеше полицай и регулираше движението, но намери време да се ухили на Кармоди.

— Това е Бърт Ланкастър — обясни Кармоди. — Беше най-добрият защитник в щата, и то в най-добрия отбор, който Колумбийският колеж някога е имал. А я погледни натам! Онзи мъж, дето влиза в магазина за железария, махна ми! Това е Клифтън Уеб, директорът на нашата гимназия! А виждаш ли русата жена на следващата пресечка? Това е Джийн Харлоу. Беше сервитьорка в ресторанта. — Той сниши глас. — Всички разправяха, че била лесна мацка.

— Ти май познаваш много хора тук — измърмори Печалбата.

— Естествено! Нали тук израснах! Мис Харлоу влиза в козметичния салон на Пиер.

— И Пиер ли познаваш?

— Че как! Сега е фризьор, но по време на войната участвал във френската Съпротива. Как му беше фамилията? Ами да, Жан-Пиер Омон! Ожени се за едно от местните момичета — Керъл Ломбард.

— Интересно — със скука в гласа произнесе Печалбата.

— Ами поне за мен е интересно. Ето още един познат… Добър ден, господин кмете.

— Добър ден, Том — каза мъжът, докосна шапката си и отмина.

— Това е Фредрик Марч, нашият кмет — рече Кармоди. — Страхотен човек! Още си спомням дебатите му с местния радикал Пол Муни. Братче, никога не си чувал такова нещо.

— Хъмм — произнесе Печалбата. — Кармоди, във всичко това надушвам нещо странно. Нещо обезпокоително и нередно. Ти не го ли усещаш?

— Не — отсече Кармоди. — Казвам ти, израснал съм с тези хора, познавам ги по-добре от самия себе си. Я, ето я и Полет Годар. Тя е помощник-библиотекар. Здрасти, Полет!

— Здрасти, Том — отвърна жената.

— Не ми харесва това — не мирясваше Печалбата.

— Никога не съм я познавал добре — говореше Кармоди. — Излизаше с едно момче от Милбърн, май се казваше Хъмфри Богарт. Винаги ходеше с папийонки, представяш ли си? Веднъж се сби с Лон Чейни, чистача на училището. Помля го. Спомням си, защото по онова време се срещах с Джун Хавък, а нейната най-добра приятелка беше Мирна Лой, а Мирна познаваше Богарт и…

— Кармоди! — настоя Печалбата. — Внимавай! Не си ли чувал за псевдоаклиматизация? — Не ставай смешна! — сряза я Кармоди. — Колко пъти да ти повтарям, че познавам тези хора! Тук израснах и това е точното място човек да възмъжее! Тогава хората не бяха като сегашните лекета, наистина знаеха за какво живеят. Тогава хората бяха личности, а не сган!

— Ти твърдо ли си уверен? Твоят хищник…

— Майната му, не искам повече да те слушам. Виж! Ето го и Дейвид Нивън! Родителите му са англичани. — Тези хора тръгнаха към тебе — сочеше Печалбата.

— Ами да — потвърди Кармоди. — Отдавна не са ме виждали.

Той стоеше на кръстовището, а неговите приятели прииждаха по улиците и тротоарите, излизаха от магазините и заведенията. Бяха буквално стотици, всички засмени, всички стари приятели. Забеляза Алан Лъд, Дороти Ламур и Лари Бъстър Краб. Видя и Спенсър Трейси, Лайънъл Баримор, Фреди Бартоломю, Джон Уейн, Франсис Фармър…

— Тук има нещо сбъркано — заяви Печалбата.

— Нищо сбъркано няма — твърдеше Кармоди.

Тук бяха всичките му приятели, идваха все по-близо, протягаха ръце и той беше по-щастлив, отколкото във всеки миг, прекаран далеч от дома. Учудваше се как е могъл да забрави всичко. Но сега си припомняше.

— Кармоди! — изкрещя Печалбата.

— Какво?

— В този твой свят винаги ли има музика?

— За какво говориш?

— Говоря за музиката. Не я ли чуваш?

Кармоди за пръв път се вслуша. Свиреше симфоничен оркестър, но той не можеше да определи откъде звучи музиката.

— Откога е така?

— Откакто сме тук — осведоми го Печалбата. — Когато тръгна по улицата, започна лек барабанен ритъм. Когато мина край киното, един тромпет изпълни весела мелодийка. А щом надникна в закусвалнята, премина в нещо сладникаво, изсвирено от стотици цигулки. После…

— Било е филмова музика — мрачно каза Кармоди. — Цялата тази проклетия ми я изиграха, а аз дори не се усетих.