Робърт Шекли - Измерения на чудесата

— А сега какво, пътешественико? — обади се глас близо до дясното му бедро.

Кармоди сведе поглед и видя, че носи доста внушително радиоапаратче. Веднага позна, че това е Печалбата.

— Значи се върна — отбеляза Кармоди.

— Да съм се върнала ли? Никъде не съм ходила.

— Нещо не се мяркаше в последния вероятностен свят.

— То е, защото не се престара да ме търсиш. Бях в джоба ти, във формата на зле направен фалшив римски денарий.

— И как би трябвало да узная това? — заяде се Кармоди.

— Ами нужно е само да попиташ — отвърна му Печалбата. — По природа съм склонна към превъплъщения и съм непредсказуема дори за себе си. Но това вече го знаеш. Задължително ли е да обявявам присъствието си всеки път, когато отидем някъде?

— Няма да е излишно.

— Гордостта не ми позволява такова подтикнато от безпокойство поведение — твърдо отсече Печалбата. — Отговарям, когато ме повикат. Ако не ме повикат, не си въобразявам, че някой се нуждае от присъствието ми. Беше напълно очевидно, че ти нямаше нужда от мен в предишния вероятностен свят. Затова използвах възможността да отскоча до ресторанта на Слоклол, за да похапна донасита, отбих се и в химическото чистене на Хаганихт, за да ме поизлъскат, влязох и в кръчмата „Слънчев фар“ на Варинел за една бира и поприказвах малко с един приятел, който случайно беше там, след това…

— Как си успяла да направиш всичко това? — попита Кармоди. — Не останах в онзи свят дори половин час.

— Вече ти казах, че за нас двамата времето не тече еднакво.

— Да, така е… Но къде се намират тези места?

— Обяснението ще ни отнеме доста време. Дори бих казала, че е по-лесно да отидеш там, отколкото да обясниш как се отива там. Все едно, тези места не са подходящи за тебе.

— Защо?

— Ами… причините са много. Но ще ти изтъкна само една от тях — не би одобрил храната, която поднасят в кръчмата „Слънчев фар“.

— Вече те видях да ядеш орити — припомни й Кармоди.

— Да, несъмнено. Но орити са рядък деликатес, вкусни хапки, които ти се падат два-три пъти в живота. А в „Слънчев фар“ ние, Печалбите, и сродните ни видове се храним с онова, което ни поддържа живота.

— И какво е то?

— Не би искала да научиш — предупреди го Печалбата.

— Искам да науча.

— Знам, че искаш. Но след като го чуеш, ще ти се иска да не си искал.

— Хайде, изплюй камъчето — подкани я Кармоди. — С каква храна си поддържате живота?

— Добре, господин Любопитко. Но да не забравиш, че ти настоя да научиш. Основната ми храна съм самата аз.

— Кой?

— Самата аз. Знаех си, че няма да ти хареса.

— Твоята храна си самата ти? Тоест казваш ми, че се гощаваш със собственото си тяло?

— Именно.

— Майната му — промълви Кармоди. — Освен че е отвратително, не е и възможно. Не можеш да поддържаш живота си със самия себе си!

— Мога и го правя — отвърна Печалбата. — И много се гордея с този факт. От морална гледна точка това е превъзходен пример за лична свобода.

— Но това просто е невъзможно! Нарушава закона за съхранение на енергията или на масата, или каквото там беше. Адски сигурен съм, че нарушава някакъв природен закон.

— Вярно е, но само в особен смисъл — съгласи се Печалбата. — Ако проучиш въпроса по-внимателно, според мен ще проумееш, че невъзможността е повече привидна, отколкото действителна.

— По дяволите, това пък какво означава?

— Не знам — призна си Печалбата. — Такъв отговор дават всички наши учебници. И досега никой не се е усъмнил в това.

— Я да си изясним нещата. Ти наистина ли ми казваш, че буквално ядеш части от самата себе си?

— Да — отговори Печалбата. — Това ти казвам. Макар че не бива да отнасяш отговора ми само до плътта. Черният ми дроб е особено вкусен, стига да го накълцаш с твърдо сварено яйце и с малко пилешка мазнина. Ребърцата са ми вършили работа за някоя бърза вечеря между другата работа. Докато бутчетата ми трябва да бъдат нежно опушени в продължение на няколко седмици, преди да…

— Стига! — потърси се Кармоди.

— Извинявай.

— Само това ми кажи — как може тялото ти да осигури достатъчно храна за тялото ти (колко смешно звучи!) през целия ти живот?

— Ами — замислено промълви Печалбата, — първо, аз не съм някакъв лакомник.

— Май не се изразих ясно. Питах те как можеш да осигуриш на тялото си достатъчно количество храна, ако непрекъснато изчерпваш това количество, за да храниш тялото си с него?

— Боя се, че не те разбирам — каза Печалбата.

— Нека опитам пак. Искам да кажа — ако поглъщаш своята плът…