Робърт Шекли - Измерения на чудесата

— Съмнявам се.

— Не се съмнявам, че се съмняваш. Все тая. Ще дойдеш ли на Откриването?

— Какво Откриване?

— Човече, ти не само си пътувал, ами направо си се отнесъл. Днес ще бъде открита безспорно най-важната художествена изложба на нашето време, а току-виж, и на всички времена.

— И каква е тази естетическа перла?

— Натам съм тръгнал — рече Марунди. — Ела с мен.

Въпреки мърморенето на Печалбата Кармоди последва приятеля си. Вървяха към крайните квартали и Марунди снасяше последните клюки — как Комисията по антиамериканска дейност в Камарата на представителите била обвинена в антиамериканизъм, но се отървала с условна присъда; успехите на „Пепъридж Фарм“ в програмата „Замразеният“; как вчера пет въздушнопреносими американски дивизии успели да ликвидират петима виетнамски партизани; как по Ен Би Си тръгнал с шумен успех нов сериал „Приключения в капитализма на свободната инициатива“. Освен това Кармоди научи, че в пристъп на нечуван патриотизъм „Дженеръл Мотърс“ пратила рота от доброволци начело с вицепрезидент в Ксиен Ка, близо до камбоджанската граница.

Увлечени в приказки, най-сетне стигнаха до 106-а улица, където няколко сгради бяха съборени и на тяхно място се издигаше нова постройка. Приличаше на замък, но такъв Кармоди виждаше за пръв път. И се обърна към въодушевения Марунди за разяснение.

— Внушителната сграда, която виждаш пред себе си — започна Марунди, — е проектирана от архитекта Делванюей, който създаде и „Капан на смъртта 66“, знаменитата нюйоркска платена магистрала — още никой не я е изминал от началото до края, без да попадне в злополука. Може би си спомняш, че същият Делванюей създаде плановете и за „Бляскавите кули“, най-новия бедняшки квартал на Чикаго, единствените бордеи в света, където формата произтича от функцията. Тоест това е първият мизерен квартал, гордо и открито проектиран като такъв, получил удостоверение за „неподлежащ на благоустройство“ от Президентската комисия по престъпно-изящни изкуства в Градска Америка.

— Забележително постижение — отбеляза Кармоди. — А как се нарича тази постройка?

— Това е творбата на неговия живот — заяви Марунди. — Това, приятелче, е Замъкът на Боклука.

Кармоди установи, че алеята към Замъка беше хитроумно застлана с яйчени черупки, обелки от портокали, костилки от авокадо и миди. Тя водеше към висок портал, чиито две колони се състояха от ръждясали пружини. Над портала с лакирани рибешки глави бе изписан девиз: „Прахосването в името на лукса не е порок. Умереността в насаждането на крайностите не е достойнство.“

Влязоха и тръгнаха по коридори от пресован картон, накрая излязоха в открит двор, където весело бликаше фонтан от напалм. Пресякоха го, за да стигнат до зала от алуминий, стомана, полиетилен, стирен, бакелит, бетон, имитация на кестенов фурнир, акрилан и винил. От нея се разклоняваха други коридори.

— Харесва ли ти? — попита Марунди.

— Още не знам — вдигна рамене Кармоди. — Какво е това, за Бога?

— Това е музей — обясни Марунди. — Първият музей на човешките отпадъци.

— Ясно. И как го приемат?

— За моя изненада — с възторг. Искам да кажа, че ние, художниците и интелектуалците, си знаехме колко е хубав, но не очаквахме широката публика толкова бързо да схване идеята. Обаче така стана. Те проявиха вродения си добър вкус и признаха това за единственото истинско изкуство на нашата епоха.

— Нима? Лично аз малко трудно бих могъл да го възприема.

Марунди го изгледа съжалително.

— Не съм предполагал, че точно ти ще се окажеш реакционер в естетиката. Какво би искал? Вероятно гръцки статуи и византийски икони?

— Твърдо не. Но защо да е нещо такова?

— Защото това, Кармоди, е действителното ни настояще, върху което трябва да се гради истинското изкуство. Потребяваме, следователно съществуваме! Но хората не проявяват желание да признаят този особено важен факт. Те извърнаха лице от Боклука, неунищожимия остатък от нашите удоволствия. Помисли си само — що е боклук? Не е ли той паметник на нашите потребности? Щом не правиш боклук, значи нямаш желания — това е древната максима на аналната незадоволеност. Защо ли пък да обсъждаме боклука? Как пък не! Че защо ли да говорим за секс, за чест или за другите съществени неща?

— Звучи разумно, изразено по този начин — призна Кармоди. — И все пак…

— Ела с мен, съзерцавай, учи се — прикани го Марунди. — Идеята се натрупва в теб също като боклука.