Робърт Шекли - Форма

Но беше ясно, че хората не подозират за съществуването на Глом. Значи нямаше да е трудно да се приближи до реактора.

— Върховният съвет на Глом Ще Се занимае с всички вас — изръмжа той и прие форма на куче. — Лично ще сложа телепортера където трябва.

Той се огледа за миг, озъби се на Гер и тръгна към портала.

Пазачът дори не го погледна. Пид се мушна през вратата на сградата след един човек и тръгна по някакъв коридор. Телепортерът в телесната му торба запулсира по-силно — насочваше го към реакторната зала.

Изкачи се тичешком по стълбището и тръгна по друг коридор. Зад ъгъла чу стъпки и Пид инстинктивно си даде сметка, че в сградата не пускат кучета.

Огледа се отчаяно, за да намери някакво скривалище, но в коридора нямаше нищо подходящо. Все пак, на тавана висяха лампи. Той подскочи и се залепи до тях. Доби форма на осветително тяло с надеждата хората да не проверят защо не свети.

Минаха няколко двукраки, които тичаха.

Пид прие формата им и забърза нататък.

Трябваше да се приближи още повече.

По коридора се зададе друг човек. Изгледа Пид особено, започна да му говори нещо и после хукна.

Пид не знаеше какво се е случило, но също хукна с всички сили. Телепортерът в тялото му пулсираше неудържимо, което означаваше, че почти е стигнал критичното разстояние.

Изведнъж умът му бе обладан от ужасно съмнение. Всички експедиции от Глом бяха дезертирали! Всеки техен член!

Леко забави крачка.

Свобода на формата… странна идея. Смущаваща идея.

Очевидно творение на Безформения, каза си той и отново хукна с всички сили.

В края на коридора имаше огромна залостена врата. Пид се вторачи в нея.

Отекваха човешки стъпки, чуваха се викове.

Какво бе станало? Как го бяха открили? Той огледа тялото си набързо и опипа лицето си.

В бързината беше забравил да му придаде очертания.

Дръпна отчаяно вратата. Извади телепортера, но пулсирането все още не беше достатъчно силно. Трябваше да се приближи още.

Огледа вратата. Под нея имаше малка пролука. Той бързо стана безформен и се стече под нея, като едва успя да промъкне телепортера.

От другата страна на вратата имаше механизъм за заключване. Той заключи и потърси с поглед нещо, с което да я подпре за по-сигурно. Стаичката беше малка. В единия й край се виждаше масивна оловна врата, зад която беше реакторът. От другата страна светеше малко прозорче и това беше всичко.

Пид погледна телепортера. Пулсирането беше каквото трябва. Най-после щеше да изпълни мисията си. Тук телепортерът можеше да заработи — да изсмуче и преобразува енергията на реактора. Оставаше само да го активира.

Но всички си бяха отишли — всички до един.

Пид се поколеба. Всички са родени безформени. Това бе истина. Децата оставаха аморфни, докато не пораснат достатъчно, за да бъдат приучени към кастовата форма на предците им. Но свобода на формата?

Замисли се над възможностите. Да заема каквато си иска форма, без никой да му пречи! На тази райска планета би могъл да изпълни всичките си амбиции, да стане всичко, да направи всичко.

И нямаше да е самотен. Тук имаше и други от Глом, които се наслаждаваха на Свободата на формата.

Хората започнаха да разбиват вратата. Той все още се колебаеше.

Как да постъпи? Свобода на…

Не е за мен, помисли си с горчивина. Беше твърде лесно да си Ловец или Мислител. Той беше Пилот. Пилотирането беше неговият живот и неговата любов. Как би могъл да пилотира тук?

Разбира се, човеците имаха кораби… Би могъл да се превърне в човек, да намери кораб…

Никога. Беше твърде лесно да се превърнеш в дърво или куче. Много по-трудно би било успешно да минеш за човек.

Вратата започваше да поддава.

Пид отиде до прозореца, за да хвърли последен поглед на планетата, преди да активира телепортера.

Погледна… и едва не припадна от изненада.

Гер беше прав. На тази планета наистина имаше форми, удовлетворяващи всякакви нужди! Дори и неговите!

Тук той би могъл да удовлетвори копнежа на кастата на Пилотите, който бе по-силен от самото Пилотиране.

Погледна още веднъж навън и разби телепортера в пода. Вратата изведнъж се отвори и в същия момент Пид скочи през прозореца.

Човеците се скупчиха край счупеното стъкло и се вторачиха навън. Но не разбраха какво виждат.

Там имаше само една голяма бяла птица, която размахваше неумело криле, но набираше скорост. Стремеше се да догони ято други птици в далечината.