Робърт Шекли - Форма

Гер направи няколко непохватни крачки, стремейки се да имитира видяната преди малко походка.

— Боя се обаче, че няма да излезе нищо — каза Пид.

— Но предложението ми е логично — възрази Гер.

— Така е. Вероятно тъкмо заради това по този начин са опитали да действат и другите експедиции. Никоя от тях не успя.

Тук не можеше да има спор и Гер отново зае формата на пън.

— Какво ще правим тогава? — попита той.

— Искам да помисля — отвърна Пид.

Мина още едно същество — този път на четири крака, вместо на два. Пид го идентифицира като „куче“ — домашен любимец на човека. Наблюдаваше го внимателно.

Кучето се приближи до портала с наведена надолу глава, без да бърза. Влезе, без никой да му обърне внимание и се излегна на тревата.

— Хъм — промърмори Пид.

Наблюдаваха. Един от двукраките се приближи до кучето и го докосна по главата. Кучето изплези език и се излегна на едната си страна.

— Мога да го направя! — възкликна Гер и се превърна в куче.

— Чакай — укори го Пид. — Ще останем тук целия ден и ще обмислим всичко до последната подробност. Задачата ни е твърде важна, за да я провалим поради прибързаност.

Гер се примири намръщено.

— Хайде да се отдалечим — подкани Пид. Двамата с Гер тръгнаха назад през гората. В този момент си спомни Илг.

— Илг? — извика Пид тихо. Не последва отговор. — Илг!

— Какво? О, да — каза един млад дъб и се превърна в храст. — Извинете, за какво говорехте?

— Ще се скрием по-навътре в гората — отговори Пид. — Да не би случайно да си Мислил?

— О, не — увери го Илг. — Само си почивах.

Не настоя повече — имаше твърде много други неща, за които да се безпокои.

Продължиха да обсъждат положението през целия ден, скрити в най-гъстата част на гората. Единствените две възможности, както им се струваше, бяха да се превърнат в човек или куче. Едно дърво не би могло да мине през портала, тъй като дърветата не се движеха. Нищо друго нямаше да остане незабелязано.

Човешката форма изглеждаше твърде рискована. Решиха на сутринта Гер да тръгне като куче.

— А сега поспете — каза Пид.

Двамата членове на екипажа му послушно загубиха формата си и станаха Безформени. Пид обаче имаше по-сериозни грижи.

Всичко изглеждаше твърде просто. Защо не охраняваха атомния реактор по-добре? Човеците несъмнено би трябвало да са научили нещо от членовете на предишните експедиции, които бяха пленили. Или ги бяха убили, без да им задават никакви въпроси?

Непознатите същества може би бяха способни на всичко?

А онзи отворен портал не беше ли някакъв капан?

Пид уморено се отпусна на земята в комфортна форма, но се стресна и се поправи.

Беше станал Безформен!

Удобството няма нищо общо с дълга, каза си той и веднага се върна във формата на Пилот.

Само че тази форма не беше предназначена за спане върху влажна, неравна повърхност. Пид прекара неспокойна нощ — мислеше за кораби и му се щеше отново да полети.

На сутринта се събуди уморен и раздразнителен. Сбута Гер.

— Хайде да свършваме с това.

Гер весело се изля върху краката си.

— Хайде, Илг — извика Пид ядосано и се огледа. — Събуди се.

Никой не отговори.

— Илг!

Отново никой не отговори.

— Помогни ми да го потърся — нареди Пид на Гер. — Трябва да е тук някъде.

Заедно провериха всички дървета, храсти и пънове в околността. Илг го нямаше.

Пид почувства, че го обзема страх. Какво би могло да се е случило с радиста?

— Може да е решил да мине през портала сам — предположи Гер.

Пид се замисли над това. Струваше му се малко вероятно. Илг никога не бе проявявал инициативност. Винаги се бе задоволявал с изпълнението на чужди заповеди.

Зачакаха. Мина средата на деня, но от Илг все още нямаше следа.

— Не можем да чакаме повече — каза Пид и двамата тръгнаха през гората. Зачуди се дали Илг наистина не се е опитал да мине през портала сам. Тихите характери като него нерядко бяха склонни към своеволия.

По нищо обаче не личеше да се е справил успешно. Трябваше да приеме, че радистът му или е мъртъв, или че е заловен от хората.

Оставаха само двамата и те трябваше да активират телепорта.

Все още нямаше представа какво се е случило с другите експедиции.

В края на гората Гер се превърна в подобие на куче. Пид го огледа щателно.

— Намали опашката — каза той.

Гер я намали.

— По-дълги уши. Гер ги удължи.

— Сега ги подравни.

Пид огледа резултата. Доколкото би могъл да прецени, Гер беше съвършен — от върха на мократа муцуна, до края на опашката.