Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Град Тетрахайд представляваше сборище от сгради, плъзнали по тесен полуостров, който стърчеше навътре в ленивото мътно море. Откъм сушата полуостровът беше преграден от висока каменна стена с няколко порти, охранявани от часови. Най-голямата сграда беше Арената, където веднъж годишно се провеждаха Игрите. Близо до арената имаше групичка правителствени сгради.

Барънт крачеше по тесните улици, оглеждаше се и се мъчеше да си състави поне частична представа за своята нова родина. Криволичещите глинести пътища и мрачните олющени сгради размърдаха в съзнанието му крайчеца на едва доловим спомен. На Земята бе виждал подобно място, но не можеше да си припомни нищо за него. Не можеше даже да открие източника на това чувство, мъчително като сърбеж.

Той мина покрай Арената и навлезе в централния делови квартал на Тетрахайд. Зачете в захлас фирмите над вратите: „ДОКТОР БЕЗ РАЗРЕШИТЕЛНО — АБОРТИ ПРАВИ МУМИНТАЛНО“. По-нататък следваше: „АДВОКАТ, ЛИШЕН ОТ ПРАВА. ПОЛИТИЧЕСКИ МАШИНАЦИИ!“.

Имаше смътното чувство, че нещо не е наред. Продължи нататък край магазини, рекламиращи крадени стоки, и забеляза тясно салонче, където обещаваха: „ЧЕТЕНЕ НА МИСЛИ! ПОДБРАН ПЕРСОНАЛ МУТАНТИ ПРОВИДЦИ! РАЗКРИВАМЕ ЗЕМНОТО ВИ МИНАЛО!“

Изкушаваше се да влезе. Но се сети, че няма пари, а Омега изглеждаше място, където парите се ценят твърде високо.

Барънт зави по следващата пресечка, отмина няколко ресторанта и стигна до голямо здание, наречено „ИНСТИТУТ ПО ОТРОВИТЕ“ (Изгодни условия. Услуги на изплащане до 3 години. Гарантиран резултат, при неуспех връщаме таксата). Съседният вход се оказа „ГИЛДИЯ НА УБИЙЦИТЕ, СЕКЦИЯ 452“.

След беседата на затворническия кораб Барънт бе очаквал Омега да бъде посветена на превъзпитанието на престъпниците. Но ако се съдеше по фирмите, съвсем не беше така или пък превъзпитанието се изразяваше в твърде странни форми. Дълбоко замислен, той бавно продължи напред.

Изведнъж забеляза, че минувачите се отдръпват от пътя му. Хората го стрелкаха с погледи и изчезваха в магазини и входове. Някаква старица хукна да бяга, щом го зърна.

Какво ги плашеше? Затворническата униформа ли? Не, на Омега навярно това беше най-обикновена гледка. Тогава какво?

Улицата опустяваше. Наблизо един търговец трескаво дърпаше металната ролетка пред витрина, отрупана с рапири и шпаги.

— Какво има? — попита го Барънт. — Каква е тая бъркотия?

— Ти луд ли си? — отвърна търговецът. — Днес е Кацниден!

— Моля?

— Кацниден! — повтори търговецът. — Денят, в който каца корабът. Връщай се в бараката, идиот!

Той с трясък намести ролетката и я заключи. Барънт внезапно изтръпна от страх. Нещо съвсем не беше наред. Май трябваше да побърза обратно. Глупост беше, че не се постара да узнае повечко за местните обичаи, преди да…

По улицата се задаваха трима мъже. Бяха добре облечени и всички имаха на лявото ухо златна хаджийска обица. На коланите им висяха оръжия.

Барънт тръгна назад. Един от непознатите се провикна:

— Стой, пеоне!

Барънт забеляза, че ръката на човека се полюшва край кобура. Спря и запита:

— Какво има?

— Днес е Кацниден — рече непознатият и огледа приятелите си. — Е, кой почва пръв?

— Да теглим жребий.

— Ето монета.

— Не, с игра на пръсти.

— Готови? Раз, два, три!

— Мой е — обади се Хаджията отляво.

Приятелите му отстъпиха назад и той извади пистолета.

— Чакайте! — викна Барънт. — Какво правите?

— Каня се да те застрелям — обясни Хаджията.

— Но защо?

Онзи се усмихна.

— Защото е привилегия на Хаджиите. На всеки Кацниден имаме право да стреляме по новите пеони, които напускат района на бараките.

— Никой не ми е казал!

— Естествено. Ако вземем да ви разправяме, нито един новак няма да си покаже носа от бараката на Кацниден. И цялата веселба ще се провали.

Хаджията се прицели.

Барънт реагира мигновено. В момента на изстрела се хвърли на земята, чу съскане и зърна как по стената на съседната сграда пробяга назъбена обгорена ивица.

— Сега е мой ред — подхвърли единият от чакащите.

— Извинявай, старче, мисля, че е мой.

— Старшинството, драги приятелю, си има привилегии. Дръпни се.

Преди следващият кандидат да се прицели, Барънт скочи на крака и хукна. Засега острите завои на уличката го прикриваха, но изотзад долиташе тропотът на преследвачите. Те тичаха, без да бързат, дори по-скоро крачеха, сякаш бяха напълно уверени, че ще настигнат плячката. Барънт напрегна сили, свърна в близката пресечка и тутакси разбра, че е сбъркал. Намираше се в задънена улица. Отзад лениво се задаваха Хаджиите.