Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Новаците се вкопчваха в смътните спомени за представи, идеи, правила. След няколко часа флегматичната им нерешителност взе да се разсейва. Превръщаха се в мъже. Личности. От замаяното и повърхностно подчинение започваха да изплуват отчетливи различия. Характерите напомняха за себе си и всичките петстотин души постепенно откриваха какво представляват.

Уил Барънт се нареди на опашка, за да се погледне в единственото огледало на бараката. Когато му дойде редът, видя отражението на младеж с приятно, слабовато лице, тънък нос и права кестенява коса. Лицето беше решително, честно, най-обикновено, без никакви следи от буйни страсти. Барънт разочаровано му обърна гръб — това бе лице на непознат.

По-късно, като се огледа внимателно, той не откри белези или каквото и да било, по което да отличи тялото си от хиляди други тела. Ръцете му бяха гладки, без мазоли. Беше по-скоро жилав, отколкото мускулест. Питаше се какво ли е работил на Земята.

Убийство?

Намръщи се. Не беше готов да го приеме.

Някой го потупа по рамото.

— Как си?

Завъртя се и видя зад себе си широкоплещест червенокос мъж.

— Много добре — каза Барънт. — Ти стоеше пред мен, нали?

— Точно така. Номер 401. Името ми е Денис Фьорен.

Барънт се представи.

— Какво си извършил? — запита Фьорен.

— Убийство.

Фьорен кимна с уважение.

— Аз пък съм фалшификатор. Като си гледам ръцете, още не мога да повярвам. — Той протегна напред две грамадни лапи, покрити с редки рижи косъмчета. — Но майсторлъкът си остава. Ръцете ми взеха да си спомнят преди която и да било друга част от тялото. На кораба седях в килията и ги гледах. Сърбяха ме. Искаха да изскочат на свобода и да се захванат с работа. Само че не можех да си спомня каква.

— И какво направи? — попита Барънт.

— Затворих очи и дадох воля на ръцете си. Додето се опомня, те вече опипваха ключалката на килията. — Фьорен надигна огромните си китки и ги огледа с възхищение. — Хитри са, дяволчетата!

— Опипваха ключалката ли? — повтори Барънт. — Нали си бил фалшификатор?

— Да де, фалшификаторството ми е било основната професия — поясни Фьорен. — Но чифт сръчни ръце могат да вършат, кажи-речи, всичко. Подозирам, че само са ме хванали за фалшификаторство, но може да съм бил и касоразбивач. За обикновен фалшификатор ръцете ми знаят прекалено много.

— Узнал си за себе си повече от мен — въздъхна Барънт. — А аз имам за начало само един сън.

— Е, все е начало — рече Фьорен. — Сигурно има начини да узнаеш повече. Важното е, че сме на Омега.

— Прав си — кисело каза Барънт.

— Няма нищо лошо в това. Не чу ли какво каза онзи човек? Това е наша планета!

— Със средна продължителност на живота три земни години — напомни му Барънт.

— Ами, дрънкат колкото да ни сплашат. Изобщо не вярвам на такива глупости, щом ги чувам от стражата. Важното е, че си имаме собствена планета. Чу какво разправят. „Земята ни отритвала.“ Новата Земя! Кому ли е притрябвала? Тук си имаме наша планета. Цяла планета, Барънт! Свободни сме!

— Прав си, приятел — обади се друг мъж. Беше дребен, с плах и подкупващо дружелюбен поглед. — Името ми е Джо — съобщи той. — Всъщност Жоао, но предпочитам архаичната форма с нейните отзвуци от добрите стари времена. Господа, без да искам, дочух разговора ви и най-охотно се присъединявам към мнението на нашия червенокос приятел. Помислете само за възможностите! Земята ни отритвала? Великолепно! Без нея ние ще сме по-добре. Тук всички сме равни, свободни хора в свободно общество. Няма униформи, няма пазачи, няма войници. Само разкаяни бивши престъпници, които желаят да живеят мирно и тихо.

— Тебе за какво те прибраха? — запита Барънт.

— Казаха, че съм бил крадец на кредит — отвърна Джо. — Срам ме е да призная, че не си спомням що е крадец на кредит. Но навярно ще се сетя.

— Тукашните власти може да имат някаква система за тренировка на паметта — каза Фьорен.

— Власти ли? — възмутено възкликна Джо. — За какви власти приказваш? Това е наша планета. Тук всички сме равни. Следователно просто не може да има власти. Не, приятели, всички тия глупости остават на Земята. Тук ние…

Изведнъж той млъкна. През отворената врата на бараката влизаше непознат човек — явно по-отдавнашен жител на Омега, тъй като не беше облечен в сивата затворническа униформа. Шишкавото му тяло обтягаше пищния жълто-син костюм. Нож и кобур с пистолет висяха на колана около необятната му талия. Отвъд прага той спря с ръце на кръста и огледа новодошлите.