Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Барънт отчаяно се огледа. Всички магазини бяха заключени, със спуснати ролетки. Нямаше как да се изкатери по стената, нямаше и скривалище.

Ненадейно видя една отворена врата насред пътя, който все още го делеше от преследвачите. Беше пробягал край нея, без да я забележи. Над входа стърчеше табела с надпис: „ДРУЖЕСТВО ЗА ЗАЩИТА НА ЖЕРТВИТЕ“. Тъкмо за мен, помисли си Барънт.

Втурна се нататък, минавайки едва ли не под носа на смаяните Хаджии. Огнена мълния от нечий пистолет опърли земята под нозете му, сетне той стигна до вратата и се хвърли навътре с летящ плонж.

Изправи се. Преследвачите не бяха влезли, гласовете им продължаваха да долитат от улицата — тримата любезно спореха кой пред кого е. Барънт осъзна, че е попаднал в някакво свещено убежище.

Намираше се в просторна светла стая. На пейката до вратата няколко дрипльовци се смееха на току-що подхвърлена шега. Малко по-навътре тъмнокосо момиче гледаше Барънт втренчено с големите си зелени очи. В дъното на стаята имаше бюро. Седналият зад него мъж кимна на Барънт.

Пристъпи към бюрото. Човекът отсреща беше нисък и очилат. Усмихваше се насърчително, чакайки Барънт да заговори.

— Тук ли е Дружеството за защита на жертвите? — попита Барънт.

— Съвършено вярно, сър — потвърди човекът. — Аз съм Рондолп Френдлър, президент на тази благотворителна организация. Мога ли да ви помогна?

— И още как! — възкликна Барънт. — Практически аз съм жертва.

— Разбрах го от пръв поглед — сърдечно се усмихна Френдлър. — Определено имате жертвен вид; такава една смесица от страх и неувереност с лекичък привкус на уязвимост. Отдалече бие на очи.

— Много интересно — каза Барънт, като се озърташе към вратата и се питаше докога ли ще трае правото на убежище. — Мистър Френдлър, аз не съм член на вашата организация.

— Няма значение. В нашата група винаги се влиза спонтанно. Човек става член, когато му се наложи. Целта ни е да защитаваме неотменните права на жертвите.

— Да, сър. Отвън… такова… трима души искат да ме убият.

— Ясно — каза Френдлър, отвори чекмеджето и извади дебела книга. Бързо я прелисти и откри търсеното сведение. — Кажете ми, забелязахте ли статуса на тези хора?

— Мисля, че бяха Хаджии — отговори Барънт. — Всеки от тях имаше златна обица на лявото ухо.

— Съвършено правилно. А днес е Кацниден. Вие сте пристигнали с днешния кораб и сте обявен за пеон. Така ли е?

— Да, така е.

— Тогава с радост ви известявам, че всичко е наред. Кацниденският лов свършва по залез слънце. Можете да си тръгнете с пълна увереност, че всичко е както трябва и правата ви не са нарушени ни най-малко.

— Да си тръгна ли? След залез слънце, искате да кажете.

Мистър Френдлър поклати глава и се усмихна печално.

— Не, за съжаление. Според закона трябва да си вървите незабавно.

— Но те ще ме убият!

— Това е самата истина — каза Френдлър. — За жалост нищо не мога да сторя. По принцип жертва е онзи, който предстои да бъде убит.

— Мислех, че ръководите организация за защита.

— Така е. Но ние защитаваме правата, а не жертвите. Правата ви не са накърнени. До залез слънце на Кацниден Хаджиите имат привилегията да ви убият по всяко време, ако не сте в района на бараките. Бих си позволил да добавя, че вие имате право да убиете всеки, който се опита да ви убие.

— Нямам оръжие — напомни Барънт.

— Така си е то с жертвите — рече Френдлър. — Там е цялата разлика, нали? Но с оръжие или без оръжие, боя се, че вече е време да си вървите.

Барънт се вслуша. От улицата още долитаха ленивите гласове на Хаджиите.

— Няма ли задна врата? — запита той.

— Съжалявам.

— Щом е тъй, просто няма да изляза.

Все така усмихнат, мистър Френдлър отвори чекмеджето и измъкна пистолет. Насочи го към Барънт и заяви:

— Наистина се налага да излезете. Можете да си опитате шанса с Хаджиите, или пък да загинете тук, без какъвто и да било шанс.

— Услужете ми с пистолета — помоли Барънт.

— Забранено е — отвърна Френдлър. — Помислете си, как тъй ще пуснем въоръжени жертви да търчат насам-натам? Всичко би се объркало. — Той щракна предпазителя. — Тръгвате ли?

Барънт пресметна шансовете си да се хвърли през бюрото към пистолета и реши, че няма да успее. Обърна се и бавно тръгна към вратата. Дрипльовците продължаваха да се кикотят. Тъмнокосото момиче бе станало от пейката и сега стоеше до изхода. Когато се приближи, Барънт забеляза, че е много красива. Запита се за какво ли престъпление е изгонена от Земята.