Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

Ето и къщата на Ендрю Теркалър. А на другата пресечка — училището, което бе посещавал. Спомняше си уроците. Спомняше си как всеки ден минаваха през вратата, водеща към закритата класна стая. Но все още не можеше да си спомни какво е научил там.

Ето тук, край двата огромни бряста, бе станало убийството. Барънт закрачи натам и си припомни всичко. Тогава се прибираше у дома. От края на улицата дочу писък. Обърна се и някакъв човек — Илиарди — пробяга покрай него и му подхвърли нещо. Барънт го хвана инстинктивно и откри, че държи забранено оръжие — пистолет. Още няколко крачки и погледът му попадна върху изкривеното мъртво лице на Ендрю Теркалър.

Какво стана после? Смут. Паника. Чувството, че някой го гледа как стои над трупа с оръжие в ръка. Там, в края на улицата, беше убежището.

Той тръгна към него и разбра какво е — кабинка на робот изповедник.

Барънт влезе в кабинката. Вътре беше тясно и из въздуха се носеше лек мирис на тамян. Имаше само един стол. Срещу него — сложно, ярко осветено табло.

— Добро утро, Уил — изрече таблото.

Чувайки тихия машинен глас, Барънт усети как изведнъж го облива вълна от безпомощност. Сега си го спомняше. Този безстрастен глас знаеше всичко, разбираше всичко и не прощаваше нищо. Някога този изкусно създаден глас му заговори, изслуша го и накрая отсъди. В съня си го бе въплътил в образа на съдията човек.

— Помниш ли ме? — запита Барънт.

— Разбира се — отвърна роботът изповедник. — Ти беше от моята енория, преди да заминеш за Омега.

— Ти ме изпрати там.

— За убийство.

— Но аз не го бях извършил! — възкликна Барънт. — Не бях убиец и ти трябва да си го знаел!

— Знаех, естествено — каза роботът. — Но моите права и задължения са строго определени. Аз съдя не по интуиция, а по доказателства. Според закона роботите изповедници трябва да отмерват само тежестта на конкретните доказателства, които им се представят. При наличие на съмнение те са длъжни да осъждат. Всъщност самото наличие при мен на човек, обвинен в убийство, трябваше да се приема като важен довод за вината му.

— Имаше ли доказателства срещу мен?

— Да.

— Кой ги представи?

— Не мога да разкрия името му.

— Длъжен си! — настоя Барънт. — На Земята настават нови времена. Затворниците се завръщат. Знаеше ли това?

— Очаквах го — каза роботът изповедник.

— Трябва да знам името на доносника — каза Барънт.

Той извади иглолъчевия пистолет и пристъпи към таблото.

— Машините не се поддават на принуда — подхвърли роботът.

— Казвай името! — изкрещя Барънт.

— В твой интерес е да мълча. Опасността би била прекалено голяма. Повярвай ми, Уил…

— Името!

— Много добре. Ще намериш доносника на „Мейпъл стрийт“ 35. Но най-сериозно те съветвам да не ходиш там. Ще загинеш. Ти просто не знаеш…

Барънт натисна спусъка и тънкият лъч сряза таблото. Сложната плетеница от проводници се разпадаше, светлинките примигваха и гаснеха. Накрая всичко помръкна и над таблото се надигнаха тънки ивици сив пушек.

Барънт напусна кабинката. Прибра пистолета в джоба си и закрачи към „Мейпъл стрийт“.

И по-рано бе идвал тук. Познаваше тази улица, която стръмно се изкачваше по хълма сред дъбове и кленове. Тия улични лампи бяха негови стари приятели, онази пукнатина между паветата беше някогашен ориентир. Ето къщите, натежали от спомени. Те сякаш напрегнато се скланяха към него, като зрители, които чакат последното действие на някаква почти забравена драма.

Спря пред номер 35. Тишината, надвиснала над тази простичка къщичка с бели капаци на прозорците, му се стори зловеща. Той извади пистолета от джоба си в търсене на увереност, която знаеше, че не ще намери никъде. После пристъпи по чистите плочки и побутна входната врата. Тя се отвори. Барънт прекрачи прага.

Различи неясните очертания на лампи и мебели, мътно проблясваща картина на стената, статуетка на абаносов пиедестал. Стиснал здраво пистолета, той мина в съседната стая.

И се изправи пред доносника.

Гледайки лицето на доносника, Барънт си припомняше. Сред бурния потоп на паметта видя себе си, малко момченце, да влиза в закритата класна стая. Отново чуваше ласкавото бръмчене на апаратите, гледаше как бляскат и примигват красиви светлинки, чуваше шепота на увещаващия механичен глас. Отначало гласът го изпълваше с ужас, онова, което му внушаваше, беше немислимо. После той бавно привикна към него, привикна към всички странни неща, които ставаха в закритата класна стая.