Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

— И успяхте ли?

— Критиците бяха благосклонни, а моят издател ме поощрява по всички възможни начини.

— С какво смятате да се заемете, когато привършите петото си пресъздаване на „Господаря Джим“?

— Най-напред ще си дам дълга почивка. После ще пресъздам някоя от по-дребните творби на Конрад. Може би „Плантаторът от Малата“.

— Разбирам. Характерно ли е пресъздаването за всички изкуства?

— То е целта на всеки истински творец по дух, независимо в коя област е избрал да работи. Уви, изкуството е тежък занаят.

(Гражданин Уилис Уерка, 8-годишен, професия ученик. Весело, чернокосо и мургаво момче.)

— Съжалявам, господин Възгледник, в момента нашите са навън.

— Няма нищо, Уилис. Ще имаш ли нещо против, ако ти задам един-два въпроса?

— Бива. Какво имате под сакото, господине? Там, дето прави чупка.

— Сега аз ще задавам въпроси, Уилис, ако не възразяваш… Я кажи, обичаш ли да ходиш на училище?

— Не е зле.

— Какво учиш?

— Ами четене, писане, белези на статуса, уроци по живопис, музика, архитектура, литература, балет и театър. Както навсякъде.

— Ясно. Това е на откритите уроци, нали?

— Аха.

— Посещаваш ли и закритите уроци?

— Че как иначе? Всеки ден.

— Съгласен ли си да поговорим за тях?

— Съгласен. Това, дето прави чупка, да не е пистолет? Знам какви са пистолетите. Преди два-три дни едни големи момчета показваха снимки през междучасието и аз надникнах. Пистолет ли е?

— Не. Костюмът не ми стои добре и толкоз. Хайде сега. Би ли ми казал какво правите на закритите уроци?

— Бих ви казал.

— Е, какво?

— Не помня.

— Е, хайде, Уилис.

— Ама наистина, господин Възгледник. Всички влизаме в онази класна стая и след два часа излизаме за почивка. Това е. Нищо друго не помня. Разговарял съм с другите деца. И те не помнят.

— Странно…

— Не, сър. Ако си спомняхме, уроците нямаше да са закрити.

— Може би. Спомняш ли си как изглежда стаята и кой преподава закритите уроци?

— Не, сър. Наистина нищичко не помня.

— Благодаря, Уилис.

(Гражданин Кючулейн Дент, 37-годишен, професия изобретател. Преждевременно олисял мъж с ироничен поглед под тежките клепачи.)

— Аха, точно така. Аз съм изобретател, специализиран по игрите. Миналата година създадох „Триангулирай — или тежко ти!“. Страшно популярна игра. Виждал ли сте я?

— За съжаление, не.

— Хитра игра. Имитира звездолет, загубил ориентация. Играчите получават непълни данни в миниатюрните си компютри, останалите сведения се събират в хода на играта. Вместо наказателни точки има космически злополуки. Повреда в сигналните светлини и тям подобни. Избиваха се да я купуват.

— Изобретявате ли нещо друго, Гражданино Дент?

— Когато бях малък, разработих усъвършенствуван комбайн редосеялка. Предвиждах да бъде около три пъти по-ефикасна от сегашните модели. И представяте ли си, наистина вярвах, че имам шанс да я продам.

— Продадохте ли я?

— Разбира се, че не. По онова време не знаех, че патентното бюро е закрито завинаги с изключение на отдела за игри.

— Ядоса ли ви това?

— Вярно, малко се поядосах. Но скоро осъзнах, че моделите, с които разполагаме, съвсем не са лоши. Няма нужда от по-ефикасни или по-съвършени изобретения. Днес хората са доволни от това, което имат. Освен това новите изобретения биха оказали лоша услуга на човечеството. Раждаемостта и смъртността на земното население са стабилни и има изобилие за всички. Създаването на едно ново изобретение би означавало преоборудване на цяла фабрика. Това би било почти невъзможно, тъй като днес всички фабрики са автоматизирани и самоподдържащи се. Ето защо е наложен мораториум върху изобретенията с изключение на новите игри.

— Какви чувства изпитвате към тази забрана?

— Какви чувства да изпитвам? Просто това е положението.

— Бихте ли искали нещата да се променят?

— Може би. Но като изобретател аз и без това съм зачислен към потенциално нестабилните характери.

(Гражданин Барн Трентън, 41-годишен, професия ядрен инженер, специализация космически проекти. Нервен, интелигентен на вид мъж с печални кафяви очи.)

— Искате да знаете какво правя на работното си място? Съжалявам, че питате, Гражданино, защото не върша нищо, само обикалям из фабриката. Профсъюзният правилник изисква присъствието на един човек за всеки робот или роботизирана операция. Това правя. Просто присъствувам.

— Изглеждате недоволен, Гражданино Трентън.

— Така е. Исках да бъда ядрен инженер. За това учих. А когато завърших, разбрах, че знанията ми са отпреди петдесет години. Дори да изуча онова, което става днес, не бих имал къде да го приложа.