— Боя се, че не мога.
— Защо не, Гражданино Морган?
— Това уловка ли е? Всички знаят, че учителите не се допускат на закритите уроци.
— Кого допускат?
— Децата, разбира се.
— Но кой им преподава?
— Това е работа на правителството.
— Естествено. И все пак кой точно преподава закритите уроци?
— Нямам представа, сър. Не е моя работа. Закритите уроци са древен и уважаван обичай. Онова, което се разглежда в тях, най-вероятно има религиозен характер. Но това е само мое лично предположение. Каквото и да е, не ме засяга. Нито пък вас, младежо, нищо, че сте Възгледник.
— Благодаря, Гражданко Морган.
(Гражданин Едгар Найф, 107-годишен, професия офицер от запаса, пенсионер. Висок прегърбен мъж с бастун и леденосини очи, непомътнели от възрастта.)
— Малко по-високо, моля. Та какво питахте?
— За въоръжените сили. По-специално питах…
— Сега си спомням. Да, младежо, аз бях полковник от Двадесет и първа Северноамериканска космопреносима команда, която беше редовно подразделение на Земния отбранителен корпус.
— И после се оттеглихте от служба?
— Не, службата се оттегли от мен.
— Моля, сър?
— Добре чухте, младежо. Това се случи точно преди шестдесет и три години. Земните въоръжени сили бяха демобилизирани с изключение на полицията, нея не я броя. Но всички редовни части бяха разпуснати.
— Защо го направиха, сър?
— Нямало с кого да воюваме. Нямало дори от кого да се пазим, поне така ми казаха. Адски глупава история, мене ако питате.
— Защо, сър?
— Защото всеки стар войник знае, че врагът винаги изскача изневиделица. Би могло да се случи и сега. И как ще се оправяме?
— Не може ли да се възстановят армиите?
— Естествено, че може. Но днешното поколение си няма представа що е военна служба. Не са останали командири освен неколцина безполезни дърти глупаци като мен. Ще бъдат необходими години, за да се създаде ефективна, умело командувана войска.
— А междувременно Земята е напълно беззащитна пред евентуална агресия отвън, така ли?
— Да, ако не броим полицейските части. А аз сериозно се съмнявам в тяхната надеждност под неприятелски обстрел.
— Можете ли да ми кажете нещо за полицията?
— Нищо не знам. Никога не съм си блъскал главата по цивилни въпроси.
— Но все пак е допустимо днес полицията да е поела функциите на армията, нали? Да се е превърнала в значителна и дисциплинирана полувоенна сила?
— Възможно, сър. Всичко е възможно.
(Гражданин Мьортин Хонърс 31-годишен, професия словесник. Строен, апатичен мъж със сериозно момчешко лице и права пшениченоруса коса.)
— Значи сте словесник, Гражданино Хонърс?
— Така е, сър. Макар че думата „писател“ би била по-подходяща, ако нямате нищо против.
— Разбира се. Гражданино Хонърс, зает ли сте сега с писане за някое от периодичните издания, които виждам по павилионите за разпространение?
— В никакъв случай! Тях ги пишат некадърни драскачи за съмнителна наслада на долната средна класа. Ако не знаете, ще ви кажа, че преписват разказите ред по ред от творчеството на разни популярни писатели от двадесети и двадесет и първи век. Тия, които вършат работата, просто заменят прилагателни и наречия. Чувал съм, че понякога по-предприемчиви писачи дръзват да заменят глагол и дори съществително, но това се случва рядко. Издателите на подобни списания не гледат с добро око смелото новаторство.
— Но вие не работите в тази област?
— За нищо на света! Моето творчество няма търговска цел. Аз съм Творчески специалист по Конрад.
— Бихте ли ми казали какво означава това, Гражданино Хонърс?
— С удоволствие. Лично моята творческа област е пресъздаването на произведения от Джоузеф Конрад, автор, живял в доатомната епоха.
— По какъв начин пресъздавате тези произведения, сър?
— Ами в момента съм зает с петото си пресъздаване на „Господаря Джим“. За да го постигна, се потапям колкото може по-дълбоко в атмосферата на оригиналната творба. След това се захващам да я пренапиша така, както би писал Конрад, ако живееше днес. Този труд изисква върховно трудолюбие и извънредна творческа цялост. Един-единствен пропуск може да опорочи пресъздаването. Както виждате, изисква се предварително овладяване на Конрадовия словесен запас, теми, замисли, герои, настроение, похвати и тъй нататък. Всичко това се използува и все пак книгата не може да бъде сляпо повторение. Тя трябва да каже нещо ново точно както би го казал Конрад.
Читать дальше