Робърт Шекли - Цивилизация на статуса

— Извинявайте, Гражданино абат. Мисля, че съм чувал тази проповед, или поне нещо много близко до нея.

— Където и да я чуете, тя си остава вярна.

— Естествено. Още един въпрос, сър. Можете ли да ми разкажете за религиозното възпитание на децата?

— Този дълг са поели вместо нас роботите изповедници.

— Да?

— Идеята е възникнала от древните суеверни представи, наречени трансцедентален фройдизъм. Роботът изповедник възпитава както децата, така и възрастните. Той изслушва затрудненията им в ежедневния контакт със социалната матрица. Той е техен постоянен приятел, обществен наставник, религиозен съветник. Тъй като са роботи, изповедниците могат да дават точни и неизменни отговори на всички въпроси. Това допринася за великото дело на Съгласието.

— Разбирам, че допринася. А какво правят свещениците?

— Наглеждат роботите изповедници.

— Присъствуват ли тези роботи на закритите уроци?

— Въпросът не е от моята компетенция.

— Присъствуват, нали?

— Честно казано, не знам. На закритите уроци не се допускат нито абати, нито каквито и да било възрастни.

— По чия заповед?

— По заповед на шефа на Тайната полиция.

— Ясно… Благодаря, Гражданино абат Бьорен.

(Гражданин Ениън Дравивян, 43-годишен, професия държавен служител. Мъж с остро лице и присвити очи, състарен и прегърбен преждевременно.)

— Добър ден, сър. Казвате, че работите за правителството?

— Правилно.

— За щатското правителство или за федералното?

— И за двете.

— Разбирам. И отдавна ли се занимавате с тази професия?

— Около осемнадесет години.

— Добре, сър. Имате ли нещо против да ми кажете в какво по-точно се състои работата ви?

— Съвсем не. Аз съм шеф на Тайната полиция.

— Вие сте… разбирам, сър. Много интересно. Аз…

— Не посягайте към пистолета, бивш гражданино Барънт. Уверявам ви, че той няма да работи в специално изолираната зона около тази къща. А ако го извадите, ще пострадате.

— Как?

— Имам си начини за защита.

— Откъде узнахте името ми?

— Разбрах за вас едва ли не в мига, когато стъпихте на Земята. Ние, знаете, също не сме чак толкова боси. Но вътре ще поговорим по-спокойно. Няма ли да влезете?

— Май ще е по-добре да откажа.

— Боя се, че нямате избор. Хайде, Барънт, аз не хапя.

— Арестуван ли съм?

— Разбира се, че не. Просто ще си побъбрим. Точно така, сър, насам. Настанете се удобно.

Дравивян го въведе в просторна стая с орехова ламперия. Лакираните мебели от тежко черно дърво бяха покрити с изящна дърворезба. Високото правоъгълно писалище изглеждаше старинно. Едната стена беше изцяло покрита с тежък гоблен. Избелелите му краски обрисуваха средновековна ловна сцена.

— Харесва ли ви? — запита Дравивян. — Цялата мебелировка е дело на моето семейство. Жена ми изкопира гоблена от оригинала в музея „Метрополитен“. Двамата ми сина помагаха в изработката на мебелите. Искаха нещо старинно в испански дух, но по-удобно от обичайните древни предмети. Постигнахме го с лека промяна на очертанията. Моят личен принос не бие на очи. Специалист съм по музика от бароковия период.

— И по полицейско дело — подхвърли Барънт.

— Да, и по него. — Дравивян му обърна гръб и замислено се вгледа в гоблена. — За полицията ще говорим като му дойде времето. Кажете ми най-напред какво мислите за тази стая?

— Много е красива — отговори Барънт.

— Да. И?

— Ами… не мога да преценя.

— Трябва да прецените — настоя Дравивян. — В тази стая виждате миниатюрно копие на земната цивилизация. Кажете какво мислите за нея?

— Струва ми се безжизнена — каза Барънт.

Дравивян обърна глава към него и се усмихна.

— Да, думата е подходяща. Навярно би било по-точно да се каже самодоволна. Това е стая с висок статус, Барънт. Много творчество е било вложено в артистичното усъвършенствуване на древните първообрази. Моето семейство претвори късче от испанското минало, както други претворяват късчета от миналото на маите, древните американци или полинезийци. И все пак вградената пустота бие на очи. Година след година автоматизираните фабрики произвеждат за нас едни и същи стоки. Тъй като всички ги имат, налага се да усъвършенствуваме фабричния продукт, да го бродираме, да се самоизразяваме и да показваме ранга си чрез него. Такава е Земята, Барънт. Нашата енергия и сръчност се насочват към дълбоко упадъчни цели. Покриваме с резба старинни мебели, тревожим се за ранг и статус, а междувременно границите на далечните планети остават неизследвани и непокорени. Отдавна престанахме да се стремим към космоса. Стабилността винаги носи опасност от застой и ние не успяхме да избегнем тази опасност. Толкова плътно се сляхме с обществото, че всяка индивидуалност трябваше да се отклони към най-безобидните цели, да се обърне навътре, да се опази от всяко смислено самоизразяване. Мисля, че откакто сте на Земята, успяхте да видите доста примери за това.